Единственият проблем беше звукоизолацията. Самият той бе почти сигурен, че всичко е наред. Сградата беше солидна. Всеки от „Близнаците“ тежи повече от половин милион тона. Огромно количество стомана и бетон, хубави дебели стени. А и нямаше любопитни съседи. Повечето от помещенията на осемдесет и осмия етаж бяха наети от различни, никому неизвестни чужди държавици и повечето от малобройните служители прекарваха по-голямата част от времето си в ООН. Същото беше на осемдесет и седмия и осемдесет и деветия. Тъкмо затова бе взел офис на това място. Все пак Хоби бе от тези, които в никакъв случай не поемат риск, ако има как да го избегнат. Затова използваше лепенка. Преди да започне, винаги подготвяше няколко десетсантиметрови парчета, които залепваше временно за стената. Първото запушваше устата. Когато човекът започнеше да клати глава като обезумял, с изцъклени очи, Хоби махаше лепенката в очакване на отговор. Ако се разнесеше писък, залепваше следващото парче и продължаваше обработката. Обикновено получаваше нужните му отговори след второто парче.
Освен всичко друго покритият с плочки под позволяваше измиване — няколко кофи вода от душа, после малко работа с парцала, и мястото добиваше предишния си вид веднага щом водата изтечеше през канала, осемдесет и осем етажа надолу, към канализацията. Разбира се, Хоби не се занимаваше с парцала лично. За това са нужни две ръце. Това бе работа на по-младия тип, който навиваше нагоре скъпите си панталони и събуваше обувките и чорапите си.
Хоби отиде в кабинета си, седна зад бюрото и се обърна към другия си сътрудник:
— Ще ти дам адреса на мисис Джейкъб, а вие ще ми я доведете, нали?
— Разбира се — отговори онзи. — А какво ще правим с това?
Кимна към вратата на банята. Хоби проследи погледа му.
— Изчакайте до довечера. Сложете й някакви дрехи и я закарайте до лодката. Ще я хвърлите на миля-две навътре в залива.
— Морето ще я изхвърли — отбеляза онзи. — След ден-два.
Хоби сви рамене.
— Все ми е едно. След два дни ще се подуе. Ще решат, че е паднала от някоя моторница и че раните й са от витлата.
Потайността имаше своите предимства, но също така имаше и недостатъци. Най-добрият начин да се добере бързо до Гарисън беше да наеме кола. За човек, който не използва кредитни карти и предпочита да не носи шофьорска книжка, този вариант е невъзможен. Ричър трябваше отново да вземе такси и да се запъти към гара Гранд Сентръл. Беше почти сигурен, че компанията „Хъдсън“ има влакове дотам. Предполагаше, че и в Гарисън има хора, които всеки ден идват на работа в Ню Йорк. Ако ли не, вероятно влаковете на „Амтрак“ за Олбъни и Канада спираха там.
Плати на шофьора и се сля с тълпата на входа. Тръгна по дългата рампа към огромната чакалня. Озърна се и проточи врат, за да прочете разписанието на заминаващите влакове. Опита се да си припомни географията. Влаковете за Кротън-Хармън не му вършеха работа — не достигаха толкова на север. Проследи с очи списъка. Нищо подходящо. През следващия час и половина нямаше влак, който да го отведе в Гарисън.
Направиха го както обикновено. Единият се спусна деветдесет етажа надолу в подземното хале за товарене и сред купчината боклуци намери голям празен кашон. Най-добри бяха кашоните от хладилници или автомати за газирани напитки, но веднъж се бе справил и с кашон от неголям телевизор. Този път намери кашон от шкаф. Взе количката на портиера и се качи с него в товарния асансьор. Стигна до осемдесет и осмия етаж.
Другият вече бе напъхал тялото в банята в чувал за трупове. Сгънаха го в кашона и с остатъка от лепенката затвориха капаците. Качиха го на количката и отново влязоха в асансьора. Този път слязоха в подземния паркинг. Закараха кашона до черното комби. Преброиха до три и го качиха отзад. Затвориха задната врата и щракнаха ключалката. Обърнаха се, за да видят какво е положението — тъмни стъкла, слабо осветен гараж, никакви проблеми.
— Знаеш ли какво? — обади се единият. — Ако свалим задната седалка, ще можем да сложим вътре и мисис Джейкъб. Да свършим всичко на един път още тази вечер. Не обичам да се качвам на лодката повече, отколкото е необходимо.