Приближи се и зад къщата чу приглушени разговори. Хора, които разговаряха тихо, вероятно много хора. Тръгна нататък и мина покрай гаража. Застана в горния край на циментова стълба, с лице към задния двор и към реката, синя и ослепителна под лъчите на слънцето. На миля по-нататък, в маранята, се виждаше военната академия Уест Пойнт — ниска, сива.
Задният двор представляваше разчистено от дървета място на високия бряг. Беше покрит с груба, ниско окосена трева, по която се разхождаше внушителна тълпа от стотина души. Всички бяха облечени в черно, и мъжете, и жените — черни костюми и вратовръзки, черни блузи и обувки, — с изключение на неколцина офицери в пълна парадна униформа. Разговаряха тихо, сериозно, крепяха картонени чинийки и чаши вино, а в извивката на раменете им се долавяше тъга.
Погребение. Беше дошъл неканен на нечие погребение. Стоеше неловко, изпънат на височината, с дрехите, които бе намъкнал предния ден в Кий Уест — изпомачкана светложълта риза, без чорапи, протрити обувки, щръкнала във всички посоки изрусяла от слънцето коса, небръснат от един ден. Гледаше опечалените, а те изведнъж се смълчаха и се обърнаха към него, сякаш бе изпляскал с ръце. Бяха се вторачили в Ричър мълчаливо, питащо, а той стоеше пред тях с безизразно лице. Беше тихо. Нищо не помръдваше. Тогава една жена се раздвижи. Подаде чашата и чинийката на човека до себе си и тръгна напред.
Беше млада, може би на трийсет, облечена като останалите в строг черен костюм. Бледа и напрегната, но много красива. Болезнено красива. Слаба, висока, с дълги крака, обути в тъмни найлонови чорапи. Руса коса, дълга, без прическа, сини очи, тънки кости. Премина през ливадата и застана в подножието на стълбата, сякаш очакваше той да слезе при нея.
— Здравей, Ричър — поздрави го тя тихо.
Той се вгледа в нея. Тя го познаваше. И той я познаваше. Осъзна го внезапно, сякаш петнайсет години се изнизаха пред очите му като на филм, мигновено. Момичето се превърна в красива жена пред очите му за част от секундата. Гарбър. Името от пощенската кутия. Лион Гарбър, офицерът, под чието командване бе работил в продължение на години. Спомни си началото, когато се опознаваха на барбекю в задния двор, през горещите влажни нощи на Филипините. Слабичкото момиче, което ту изчезваше, ту се появяваше от сенките около мрачното офицерско жилище — достатъчно жена на петнайсет, за да е абсолютно пленителна, и достатъчно малка, за да е абсолютно забранена. Джоди, дъщерята на Гарбър. Единственото му дете. Светлината на живота му. Това бе Джоди Гарбър петнайсет години по-късно, пораснала и красива, която го очакваше да слезе по няколко циментови стъпала.
Той погледна още веднъж тълпата и слезе на моравата.
— Здравей, Ричър — каза тя отново.
Гласът й беше нисък и напрегнат. Тъжен, както и всичко наоколо.
— Здравей, Джоди — отвърна той.
След това му се прииска да попита кой е починал, но не беше в състояние да го направи така, че да не прозвучи безсърдечно или направо глупаво. Тя забеляза колебанието му и кимна.
— Татко — каза само.
— Кога? — попита той.
— Преди пет дни. Беше болен последните няколко месеца, но въпреки това стана внезапно. Неочаквано.
Ричър кимна замислено.
— Съжалявам — каза той.
Погледна към реката и стотината лица пред него се превърнаха в сто лица на Лион Гарбър. Нисък, солиден, силен мъж. Широката усмивка, която винаги се появяваше, когато беше щастлив, ядосан или изложен на опасност. Смел мъж, физически и душевно. Голям лидер. Честен, почтен, внимателен. Образец за Ричър през ужасно важните години, когато се формираше. Учител и покровител. Защитник. Бе направил невъзможното и бе повишил Ричър два пъти за година и половина — така го бе направил най-младия майор в мирно време, доколкото всички си спомняха. После бе разперил ръце и с усмивка бе отрекъл да има каквато и да било заслуга за последвалия му успех.
— Много съжалявам, Джоди.
Тя кимна мълчаливо.
— Просто не мога да повярвам — продължи той. — Не мога да го възприема. Видях го преди по-малко от година. Беше в добра форма. Бил е болен, така ли?
Джоди кимна, отново без да каже дума.
— А беше толкова силен.
Тя поклати тъжно глава.
— Беше, нали? Толкова силен.
— И не беше стар — добави той.
— На шейсет и четири.
— Какво се случи?
— Сърцето му — отвърна тя. — Най-накрая го повали. Нали си спомняш как непрекъснато се преструваше, че няма такова?
Ричър поклати глава.
— Най-голямото сърце, което някога съм виждал.
— Убедих се в това — каза тя. — Когато майка ми умря, с него станахме много близки приятели, и така в продължение на цели десет години. Обичах го.