Звучеше убедително, но първата мисъл на Ричър беше: Защо аз? Разбираше проблема на Гарбър. Заел се е с нещо, здравето му е изневерило, не е искал да изостави задължението си и му е дотрябвала помощ. Само че човек като Гарбър можеше да си осигури помощ от много места. „Жълтите страници“ на Манхатън бяха пълни с детективски агенции. Ако нещата бяха твърде сложни или лични, за да се поверят на градски детектив, беше достатъчно да вдигне телефона, и поне десетина от бившите му колеги от военната полиция щяха да се отзоват веднага. Двайсет. Сто. Мнозина биха желали да му се отблагодарят за добрината, с която се бе отнасял към тях през цялата им кариера. За това Ричър се питаше: Защо точно аз?
— Кого е срещнал при кардиолога?
Тя сви тъжно рамене.
— Не знам. Наистина имах много работа. Никога не сме разговаряли за това.
— Костело тук ли дойде? Говори ли за всичко това с него?
Джоди кимна.
— Обадих му се и му казах, че ще му платим през фирмата, но трябва да дойде тук, за да научи подробностите. След ден-два ми се обади и ми каза, че е говорил с татко и че нещата опират, общо взето, до това да те намерим. Искаше да го наема официално, с документи, защото издирването можело да се окаже скъпо. Разбира се, направих каквото трябва, защото не исках татко да се безпокои за разноските или каквото и да било.
— И затова той ми каза, че е нает от мисис Джейкъб. А не от Лион Гарбър. Затова и аз не му обърнах внимание. Затова и причиних смъртта му.
Тя тръсна глава и го изгледа рязко, като че ли беше някакъв новоназначен сътрудник, току-що написал калпава чернова. Това го изненада. Все още мислеше за нея като за петнайсетгодишно момиченце, не като за трийсетгодишна адвокатка, която се занимава със сложни, заплетени дела.
— Не е вярно — възрази тя. — Ясно е какво е станало, нали? Татко е разказал историята на Костело, Костело се е опитал да намери пряк път към теб, при което е повдигнал камък, който не е трябвало да пипа. Някой се е изплашил и го е убил, за да разбере кой се интересува и защо. Няма никакво значение, че не си се представил веднага. Пак щяха да хванат Костело, за да го попитат кой го е изпратил да души по следата. В крайна сметка аз съм тази, която е отговорна за смъртта му.
Ричър поклати глава.
— Не ти, а Лион. Чрез теб.
Джоди не се съгласи.
— Тогава е човекът от кардиологичната клиника. Той, чрез татко, чрез мен.
— Трябва да намеря този човек — каза той.
— Има ли някакво значение сега?
— Мисля, че да. Ако Лион се е безпокоял заради нещо, значи трябва да се безпокоя и аз. Такива бяха някогашните ни отношения.
Джоди кимна замислено. Стана и отиде бързо до рафтовете с книги. Извади с пръсти кабарчето на една от снимките, погледна я и му я подаде.
— Помниш ли? — попита.
Снимката беше правена преди петнайсетина години, цветовете бяха избледнели, както става със старите фотографии под влияние на времето и светлината. Виждаше се синьото небе на Манила и двор, пълен с вехтории. Вляво беше Лион Гарбър, на около петдесет, облечен в изпомачкана, маслинена на цвят бойна униформа. Вдясно беше Ричър, лейтенант на двайсет и четири, цяла глава по-висок от Гарбър, усмихнат с широката усмивка на младостта. Помежду им стоеше Джоди, на петнайсет, с лятна рокля, увила едната си ръка около раменете на баща си, а другата около кръста на Ричър. Бе примижала от светлината, усмихваше се и се бе долепила до Ричър, сякаш искаше да стисне кръста му с всичките сили на слабичкото си, загоряло от слънцето тяло.
— Помниш ли? Тъкмо бе купил новия фотоапарат. Със самоснимачка. Бе взел назаем статив и нямаше търпение да го изпробва.
Ричър кимна. Помнеше. Помнеше аромата на косата й онзи ден, под палещото слънце на Пасифика. Чиста, млада коса. Помнеше докосването на тялото й. Помнеше дългата й, слаба ръка около кръста си. Помнеше как крещеше сам на себе си: Чакай! Спри, приятелче! Тя е едва на петнайсет и е дъщеря на шефа ти!
— Казваше, че това е семейната ни снимка — продължи Джоди.