Продължи с пълна скорост още петдесетина метра и намали газта. Спря малко след алеята към съседната къща, отново включи на заден, влезе в нея и изгаси двигателя, когато стигна до някакви шубраци. Джоди се надигна от пода и се втренчи в него.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Чакам.
— Какво?
— Да се махнат оттук.
Тя изпъшка — нещо средно между гняв и изумление.
— Няма да чакаме, Ричър! Ще отидем направо в полицията!
Той даде контакт, за да може да отвори прозореца. Свали го до долу, за да чува по-добре звуците вън.
— Не мога да отида в полицията — каза той, без да я погледне.
— Защо, по дяволите, да не можеш?
— Защото ще започнат да ме разпитват за Костело.
— Ти не си убил Костело.
— Мислиш ли, че ще ми повярват така лесно?
— Ще ти повярват, защото не си бил ти, толкова е просто.
— Ще мине доста време, преди да намерят някой по-подходящ кандидат от мен.
Тя замълча за миг.
— Какво предлагаш тогава?
— Предлагам да стоим настрана от полицията. Така е по-добре.
Джоди поклати глава. Ричър го видя в огледалото.
— Не, Ричър, трябва да съобщим в полицията.
Той улови погледа й в огледалото.
— Помниш ли какво казваше Лион? Казваше: „Дявол да го вземе, аз съм полицията.“
— Така е, бяхте полицаи, само че доста отдавна.
— Не чак толкова отдавна.
Тя замълча. Изправи гръб. Наклони се към него.
— Работата е, че не искаш да се обърнеш към полицията, нали? Така ли е? Не че не можеш, просто, по дяволите, не искаш!
Той се обърна, за да може да я вижда направо. Видя, че погледът й се спуска към изгорялото петно върху ризата му. Беше продълговато и черно от набитите в тъканта барутни частици. Разкопча ризата и я разтвори. Вгледа се. Същото продълговато петно бе прогорено и върху кожата му — опърлени косми, вече се бе надигнал мехур, зачервен и гневен. Наплюнчи палеца си и го притисна към мехура. Лицето му се сгърчи болезнено.
— След като се бъркат в моя живот, ще отговарят пред мен.
Тя го гледаше втренчено.
— Ти си абсолютно невъзможен, знаеш ли? Също като баща ми! Трябва да отидем в полицията, Ричър.
— Не можем — отвърна той. — Ще ме натикат в затвора.
— Трябва — каза тя отново.
Но го каза неубедено. Ричър поклати глава и не отговори. Наблюдаваше я внимателно. Тя беше адвокат, но също така беше и дъщеря на Лион, така че знаеше какво се случва в реалния свят. Джоди мълча дълго време, после притисна длан към гръдната си кост, сякаш я болеше.
— Добре ли си? — попита я той.
— Удари ме доста силно.
Бих могъл да разтрия мястото по-добре, помисли си той.
— Кои са тези типове?
— Двамата, които убиха Костело — отвърна Ричър.
Джоди кимна. И въздъхна. Сините й очи се огледаха наляво и надясно.
— Добре. Тогава къде ще отидем?
Той се отпусна. И се усмихна.
— Кое е последното място, на което ще си помислят да ни търсят?
Тя сви рамене. Свали ръката си от гърдите и приглади косата си.
— Манхатън?
— Къщата — каза той. — Видяха ни, че бягаме. Няма да допуснат, че сме се върнали.
— Ти си луд, знаеш ли?
— Трябва да вземем куфара. Лион може да е водил записки.
Джоди поклати глава объркано.
— И трябва да затворим къщата. Не можем да оставим гаража отворен, защото ще се напълни с гризачи. Няма да може да се отървеш от тях.
След това вдигна ръка и опря пръст до устните си. Чу се стартиране на мотор. Голям, може би осемцилиндров, на около двеста метра от тях. Хрущене на гуми върху чакъл в нечия алея. Форсиране. Черният силует се появи в полезрението им. Голям, черен джип, алуминиеви джанти. Юкон или тахо, в зависимост от това дали на задницата пишеше „Дженерал Мотърс“ или „Шевролет“. Вътре седяха двама в тъмни костюми. Единият шофираше, другият се бе отпуснал на седалката. Ричър показа цялата си глава през прозореца и се заслуша в утихващия шум на двигателя.