Честър Стоун изчака в кабинета си малко повече от час, после се обади на финансовия директор и го накара да провери текущата сметка в банката. Беше регистриран превод на един милион и сто хиляди долара, направен преди петдесет минути от компания със седалище на Бахамските острови чрез офиса й на Каймановите острови.
— Парите са налице — каза финансовият директор. — Ти се справи, шефе. Номерът мина.
Стоун стисна слушалката и се зачуди точно какъв номер е минал.
— Слизам долу — каза той. — Искам да прегледам цифрите още веднъж.
— Цифрите са наред — отвърна финансистът. — Не се тревожи за това.
— Все пак ще дойда — настоя Стоун.
Спусна се два етажа надолу с асансьора и влезе в луксозния кабинет. Набра паролата и отвори поверителната таблица. Финансовият директор застана пред клавиатурата и вписа новата сума, налична в текущата сметка. Машината направи изчисленията и показа равно салдо точно след шест седмици.
— Видя ли? — попита финансовият. — Бинго.
— Ами лихвата? — попита Стоун.
— Единайсет хилядарки на седмица, шест седмици. Малко нагорно, нали?
— Можем ли да ги платим?
Другият кимна уверено.
— Разбира се. Дължим на двама доставчици седемдесет и три хиляди. Имаме тези пари в наличност. Ако загубим фактурите им и ги накараме да ги изпратят отново, ще спечелим малко време. — Почука по екрана и посочи графата „Плащания срещу получени фактури“. — Седемдесет и три хиляди, минус шейсет и шест, прави седем хиляди отгоре. Можем дори да отидем на вечеря в града един-два пъти.
— Изчисли го пак — настоя Стоун. — Провери всичко още веднъж.
Финансовият директор го изгледа, но все пак повтори операцията. Изтри парите от текущата сметка, получи баланс на червено, после пак ги вписа и салдото отново се изравни. След това забрани плащането по фактурите, извади по единайсет хиляди на всеки седем дни и приключи периода от шест седмици с положително салдо от седем хиляди долара.
— На косъм е — каза той, — но все пак минаваме.
— А как ще платим главницата? — попита Стоун. — В края на шестте седмици трябва да имаме милион и сто хиляди в наличност.
— Няма проблем. Предвидил съм го. Ще платим навреме.
— Покажи ми как.
— Добре, погледни тук. — Посочи друга графа на екрана, където бяха вписани вземания от клиенти. — Тези двамата търговци на едро ни дължат точно един милион, сто седемдесет и три хиляди, което е главницата плюс загубените фактури и падежът е точно след шест седмици.
— Ще платят ли навреме?
Финансистът сви рамене.
— Досега винаги са плащали.
Стоун се втренчи в екрана.
— Пусни го пак. Тройна проверка.
— Не се тревожи, шефе. Всичко е наред.
— Направи го.
Финансовият кимна. В края на краищата компанията принадлежеше на Стоун. Стартира цялата калкулация отначало и резултатът бе същият. Парите на Хоби се стопиха с уреждането на множеството плащания, двамата доставчици останаха на сухо, лихвата бе уредена, парите от търговците на едро се появиха, Хоби получи заема си, доставчиците получиха парите си и в плюс останаха същите банални седемдесет и три хиляди долара.
— Не се тревожи — каза пак финансовият. — Ще се справим.
Стоун продължаваше да гледа втренчено екрана. Чудеше се дали останалите седем хиляди ще са достатъчни, за да уредят на Мерилин пътуване до Европа. Едва ли. Или поне не пътуване за шест седмици. А и така би събудил подозренията й. Щеше да я разтревожи. Щеше да го попита защо иска да я отпрати. Нямаше как да не й каже. Беше много умна. Достатъчно умна, за да измъкне отговора от него по един или друг начин. И тогава щеше да откаже да пътува из Европа и също като него да не спи още шест седмици.
Куфарът все още се търкаляше пред къщата. В единия край имаше дупка от куршум. Куршумът не беше излязъл от другата страна. Бе пробил кожата, стената от здрав шперплат и бе заседнал някъде вътре, в пластовете добре натъпкана хартия. Ричър се усмихна и го занесе при Джоди край гаража.
Оставиха джипа на асфалта отпред и влязоха в къщата по същия начин, по който бяха излезли — затвориха ролетката, заключиха вратата със зеления ключ, минаха през прохода и стигнаха до кухнята. Заключиха и тази врата и прекрачиха изоставената пътна чанта на Джоди, която бе захвърлена в коридора. Ричър занесе куфара във всекидневната — там беше по-светло и имаше повече място, отколкото в кабинета.
Отвори куфара и извади папките на пода. Куршумът изпадна отвътре и отскочи от килима. Стандартен деветмилиметров парабелум с медно покритие. Леко смачкан в предната част от удара в твърдия шперплат, но без никакви други деформации. Хартията го бе спряла след около трийсет сантиметра. Дупката през папките се виждаше ясно. Провери тежестта на куршума в дланта си и забеляза Джоди, застанала на прага. Метна й го и тя го улови с една ръка.