— За спомен — каза й той.
Джоди го подхвърли, сякаш бе нагорещен, и го запрати в камината. После отиде при Ричър и коленичи на пода пред купчината папки. Той долови аромата на парфюма й — непознат, но деликатен и много женствен. Фланелката не й бе по мярка — твърде голяма и безформена, но въпреки това някак си подчертаваше фигурата й. Ръкавите достигаха до средата на дланите й, почти до пръстите. Джинсите й бяха стегнати в кръста с колан, но бедрата й не ги изпълваха изцяло. Изглеждаше крехка, но той помнеше силата на ръцете й. Слаба, но жилава. Тя се наведе над папките и косата й падна напред. Ричър долови същото меко ухание, което си спомняше отпреди петнайсет години.
— Какво търсим? — попита тя.
Ричър сви рамене.
— Ще разберем, когато го открием.
Затършуваха усилено, но не откриха нищо. Сред книжата нямаше нищо интересно. Нищо актуално, нищо важно. Чисто и просто купчина лични документи, станали изведнъж стари и непотребни, очертаващи един жизнен път, който е приключил. Последният документ беше завещанието, поставено в запечатан, четливо надписан плик. Четливо, но някак бавно и неуверено — почерк на човек, който току-що се е върнал у дома от болницата след първия си инфаркт. Джоди го занесе в коридора и го мушна в джоба на пътната си чанта.
— Някакви неплатени сметки? — извика тя.
Имаше папка, на която пишеше: „Неуредени“. Беше празна.
— Не виждам — подвикна той в отговор. — Може да дойдат след време, нали? Ежемесечно ли ги изпращат?
Тя го погледна от прага и му се усмихна.
— Да. Всеки месец.
Имаше и папка, на която пишеше „Медицински“. Беше пълна с разписки за получени суми от клиниката, както и с кореспонденцията със застрахователя. Ричър прегледа всичко.
— Боже, толкова ли много струва всичко това! — възкликна той.
Джоди се приближи и погледна.
— Толкова — отвърна тя. — Имаш ли застраховка?
Той я изгледа с недоумение.
— Мисля, че ми я осигурява Организацията на ветераните, поне за известно време.
— Трябва да провериш. За да си сигурен — каза тя.
Ричър сви рамене.
— Чувствам се отлично.
— Татко също се чувстваше отлично. В продължение на шейсет и три и половина години.
Джоди коленичи до него и той видя как очите й потъмняват. Сложи ръка върху нейната.
— Тежък ден, нали?
Тя кимна и премигна. После се надигна и се усмихна горчиво.
— Невероятен. Погребах баща си, двама убийци стреляха по мен, наруших закона по толкова много пунктове, че не мога да ги преброя, и след всичко това се оказвам обвързана с един безумен човек, който иска да ме натресе в саморазправа. Знаеш ли какво би казал баща ми по този повод?
— Какво?
Тя присви устни и сниши глас, имитирайки добродушното ръмжене на Гарбър:
— „Това е в реда на нещата, момиче, това е в реда на нещата.“ Ето това щеше да ми каже.
Ричър й се усмихна и стисна ръката й отново. След това прерови още веднъж медицинските разписки и извади една официална бланка.
— Да отидем до тази клиника — каза той.
Двамата в шевролета спореха разпалено дали изобщо да се прибират. „Провал“ не беше сред любимите думи на Хоби. Може би беше по-добре просто да изчезнат. Да се чупят, и толкова. Това им се струваше привлекателна възможност. Само дето бяха сигурни, че Хоби ще ги открие. Може би не скоро, но рано или късно щеше да ги намери. А това вече не беше привлекателна възможност.
Насочиха вниманието си към ограничаването на щетите. Беше ясно какво трябва да направят. Спряха където трябва по пътя и изразходваха достатъчно време в една крайпътна закусвалня на шосе 9. Докато стигнат до южната част на Манхатън, версията им беше напълно готова.
— Не беше кой знае колко сложно — каза първият. — Чакахме с часове, затова се забавихме толкова. Проблемът е, че в къщата останаха група войници, нещо като церемониална стража. Лошото е, че имаха карабини.
— Колко? — попита Хоби.
— Войници ли? Поне десетина. Може би петнайсет. Разхождаха се наоколо, така че беше трудно да ги преброим. Нещо като почетна стража.
— Тя тръгна с тях — каза другият. — Сигурно са я изпратили до къщата от гробищата, а после тя тръгна някъде с тях.
— Не ви ли мина през ум да ги последвате?
— Нямаше начин. Караха бавно и беше дълга колона коли. Като погребална процесия. Щяха да ни забележат веднага. Не бихме могли да се залепим в края на погребална процесия, нали?