Седна и го изгледа с нескрит интерес. Очите й се плъзнаха по лицето му, после надолу, към гърдите. Не беше сигурен дали го прави като кардиолог или заради опърленото от изстрела място.
— А говорил ли е за нещо друго? — попита Джоди. — Останах с впечатлението, че се безпокои за нещо.
Макбанърман я погледна озадачено, сякаш искаше да каже: Всичките ми пациенти се безпокоят за нещо, за живота и смъртта например.
— За какво?
— Не знам — отвърна Джоди. — Може би нещо, за което е разговарял с някой от другите пациенти.
Макбанърман сви рамене с недоумение, сякаш не знаеше нищо, но след това видяха, че си спомни.
— Всъщност веднъж ми спомена нещо. Каза ми, че имал нова задача.
— А сподели ли каква е тя?
Лекарката поклати глава.
— Не, не е споделял подробности с мен. Първоначално изглеждаше отегчен. Не му се занимаваше. Като че ли му бяха натрапили нещо досадно. След това обаче интересът му се повиши значително, до степен да се отрази на електрокардиограмата му. Това никак не ми хареса.
— Имаше ли връзка с някой от другите пациенти? — обади се Ричър.
Макбанърман поклати глава.
— Не знам. Възможно е. Прекарват доста време заедно навън, в приемната. Разговарят помежду си. Това са възрастни хора, отегчени и самотни за жалост.
Прозвуча като упрек и Джоди се изчерви.
— Кога за пръв път спомена за новата си задача? — попита Ричър веднага.
— През март — отвърна Макбанърман. — Или април. Скоро след като го изписаха и започна да идва на консултации като външен пациент. Малко преди да замине за Хавай.
— Заминал е за Хавай? Не знаех. — Джоди бе изненадана.
Лекарката кимна.
— Пропусна една консултация и го попитах какво се е случило. Каза ми, че е пътувал до Хавай само за ден-два.
— До Хавай ли? Защо е пътувал до Хавай, без да ми каже?
— Нямам представа защо — отговори Макбанърман.
— А здравето му позволяваше ли подобно пътуване? — намеси се Ричър.
Тя поклати глава.
— Не. И струва ми се, самият той си даваше сметка, че е глупаво. Може би затова не го е споменал.
— Кога стана външен пациент? — попита Ричър.
— В началото на март.
— А кога пътува до Хавай?
— Май в средата на април.
— Добре — каза Ричър. — Можете ли да ни дадете списък на другите пациенти от този период? Хората, с които може да е разговарял?
Доктор Макбанърман започна да клати глава още преди да е завършила.
— Не. Съжалявам, но наистина не мога. Това е поверително.
Погледна Джоди умоляващо, сякаш търсеше разбиране — като лекар от адвокат, като жена от жена. Джоди кимна — знам какво е.
— Може би ако попитате жената в приемната… Дали е виждала татко да говори с някого или нещо подобно? Това ще е съвсем неофициално, нормално, няма да застраши ничии интереси. Поне моето мнение е такова.
Доктор Макбанърман си даде сметка, че няма как да откаже, позвъни в приемната и помоли жената да дойде. Зададоха й въпроса, а тя започна да кима енергично и да отговаря още преди да чуе края.
— Да, разбира се, мистър Гарбър винаги разговаряше с едно мило семейство, възрастни хора, спомняте си ги… мъжа с лошата клапа… горна дясна камера… Вече не може да шофира и затова всеки път го води жена му… в една кошмарна кола… Мистър Гарбър бе започнал да прави нещо за тях, абсолютно сигурна съм. Показваха му разни снимки и изрезки от вестници.
— Семейство Хоби ли? — попита доктор Макбанърман.
— Точно те. Тримата бяха все заедно, през цялото време. Мистър Гарбър, мистър и мисис Хоби.
6
Хоби Куката беше сам в кабинета си на осемдесет и осмия етаж, вслушваше се в тихите шумове на гигантската сграда и размишляваше — предстоеше му промяна. Той не беше негъвкав човек. Гордееше се с това. Възхищаваше се от начина, по който умееше да се променя и приспособява, да слуша и да се учи. Даваше си сметка, че тъкмо това му осигурява предимство пред останалите, че то го отличава от тях.
Бе заминал за Виетнам повече или по-малко в неведение относно собствените си способности. Повече или по-малко в неведение относно каквото и да било, защото беше много млад. И не само много млад, а и отрасъл в затънтено провинциално градче, което не предлагаше кой знае какви възможности за натрупване на жизнен опит.
Виетнам го бе променил. Би могъл да го унищожи. Бе унищожил мнозина други. Навсякъде около него непрекъснато рухваха хора. И не само хлапетата като него, а и по-възрастните професионални военни с дългогодишна служба зад гърба си. Виетнам се стоварваше върху хората като преса — някой издържаха, други се пропукваха.
Той издържа. Просто се бе оглеждал и ослушвал, бе се променил и приспособил. Слушаше и се учеше. Убиването беше лесно. Преди това не беше виждал нищо мъртво освен блъснати от кола животни — зайци, невестулки и от време на време някой пор — по обраслите със зеленина пътища край дома му. През първия си ден във Виетнам бе видял осем трупа на американци. Участваше в пехотен патрул, чиято обиколка бе щателно обозначена с минометен огън. Осем мъже, двайсет и девет парчета, някои от които големи. Момент на осъзнаване. Неговите приятелчета повръщаха и стенеха безмълвно, изпаднали в злокобно изумление. Той остана невъзмутим.