Започна като търговец. Всеки искаше нещо. Всеки се жалваше, че няма това или онова. Беше лесно до абсурд. Просто трябваше да се ослушва. Един пуши, но не пие. Друг обича бира, но не пуши. Вземаш цигарите от единия и ги разменяш срещу бирата на другия. Посредничиш в сделката. Запазваш за себе си малък процент. Беше толкова лесно и толкова очевидно, че просто се чудеше защо не го правят сами за себе си. Не го приемаше на сериозно, защото бе сигурен, че няма да продължи дълго. Просто съвсем скоро всички щяха да се сетят и да го отрежат като посредник.
Само че никой не се сещаше. Това бе първият му урок. Можеше да прави неща, които другите хора не можеха. И се ослушваше още повече. Какво друго искаха? Много неща — момичета, храна, пеницилин, музика, дежурства в базовия лагер, само че без миене на тоалетните. Обувки, препарати против насекоми, хромирани пистолети, изсушени уши от трупове на виетконгци за сувенири. Марихуана, аспирин, хероин, чисти игли, безопасни мисии през последните сто дни служба. Той слушаше, учеше се, търсеше и събираше.
След това дойде големият пробив. Това бе концептуален скок, който винаги го изпълваше с невероятна гордост. По същата схема бе направил и другите си, по-късни гигантски крачки напред. Дойде като отговор на два проблема, които трябваше да реши. Първият беше огромният труд, който трябваше да хвърля за всичко. Да намериш нещо конкретно понякога бе доста трудно. Да намериш момиче без болести още повече, да намериш девственица — почти невъзможно. Да осигуряваш постоянни доставки дрога бе рисковано. Другото бе отегчително. Хубави оръжия, уши от виетнамци, дори прилични обувки — намирането на всичко това отнемаше време. Разни офицери новобранци, току-що дошли от дома, проваляха сделките му за безопасните дежурства.
Вторият проблем беше конкуренцията. Постепенно разбра, че не е единствен. Хората като него не бяха много, но все пак ги имаше. И все повече и повече се включваха в играта. Развиваше се свободен пазар. Понякога отхвърляха предложенията му. Хората си отиваха, като заявяваха, че другаде ще им предложат по-добри условия. Това го ужасяваше.
Промяна и приспособяване. Обмисли ситуацията. Прекара една вечер съвсем сам на тесния нар в палатката си. Мислеше. И взе решението. Защо да търси това или онова? Ставаше все по-трудно да откриеш един или друг физически обект. Защо да се моли на този или онзи доктор и да го пита какво ще иска за сварен и изсушен череп на виетнамец? Защо след това да търси въпросното нещо и да се връща, за да го размени? Защо да се занимава с всичко това? Защо да не се заеме с най-често срещаната и най-достъпна стока в цял Виетнам?
Американските долари. Стана лихвар. По-късно, когато се възстановяваше и имаше време да чете, се усмихваше на всичко това. Напредъкът му беше класически. Примитивните общества започват с натурална размяна, после преминават към парична икономика. Американското присъствие във Виетнам бе започнало както примитивните общества. Това бе самата истина. Примитивно, импровизирано, дезорганизирано общество, затънало в калта на онази кошмарна страна. С времето това общество бе станало по-голямо, по улегнало, по-зряло. Израстваше и той бе първият сред себеподобните, които израснаха заедно с него. Първият и в продължение на много дълго време единственият. Това бе източник на огромна гордост за него. Доказваше, че е по-добър от останалите. По-умен, с по-голяма фантазия, по-способен да се променя, приспособява и просперира.
Парите в брой бяха ключ към всичко. Американец иска обувки или хероин, или момиче, за което някой лъжлив жълтурко се кълне, че е на дванайсет и девствено — всичко това можеше да купи с пари, взети на заем от Хоби. Той можеше да удовлетвори желанията си и да плати за това седмица по-късно, плюс няколко процента лихва. Хоби пък можеше просто да седи където е, като мързелив паяк в средата на мрежата си. Никакво тичане насам-натам. Никакви разправии. Бе мислил много за всичко това. Рано осъзна психологическата стойност на цифрите. Малките числа като девет изглеждаха незначителни и приветливи. Девет беше любимият му лихвен процент. На пръв поглед изглеждаше едно нищо. Девет — някаква си драскулка върху лист хартия. Едноцифрено число. Така го виждаха тъпаците. Само че за година това правеше 468 процента. Ако някой забавеше връщането на заема със седмица, започваше да начислява сложна лихва. Въпросните 468 процента ставаха 1000 съвсем скоро. Само че никой не се замисляше за това. Никой освен Хоби. Всички виждаха само числото девет, едноцифрено, незначително и приветливо.