Нова пауза.
— Обикновено се събужда чак на другия ден след това лекарство. Може ли приятелят ви да дойде утре рано сутринта?
Хоби натисна бутона на интеркома върху бюрото с върха на куката. Наклони се напред и извика секретаря.
— Тони? Трябва да поговорим.
Тони влезе, заобиколи малката масичка и седна на едно от канапетата.
— В Хавай е бил Гарбър — каза той.
— Сигурен ли си? — попита Хоби.
Тони кимна.
— Летял с „Америкън“. От Уайт Плейнс до Чикаго, от Чикаго до Хонолулу. На петнайсети април. Върнал се е на следващия ден, шестнайсети април. Същият маршрут. Всичко е записано в компютъра.
— А какво е правил там? — попита Хоби, но сякаш не очакваше отговор.
— Не знам — промърмори Тони. — Но можем да се досетим, нали?
Злокобна тишина изпълни кабинета. Тони наблюдаваше необгорената страна на лицето на Хоби и чакаше отговор.
— Говорих с Ханой — каза Хоби.
— Боже, кога?
— Преди десет минути.
— Ханой! — възкликна Тони. — Дявол да го вземе!
— Минаха трийсет години — продължи Хоби. — И се случи. Сега.
Тони стана и отиде зад бюрото. Разтвори щорите с пръсти и погледна навън. През пролуката проникна лъч слънчева светлина.
— Сега вече трябва да се махнеш. Твърде опасно е.
Хоби не каза нищо. Улови куката с пръстите на лявата си ръка.
— Обеща — настоя Тони. — Първи сигнал, втори сигнал. И двата се получиха. И двата дойдоха, за бога!
— Независимо от това ще им е нужно малко време — каза Хоби. — Нали? В момента все още не знаят нищо.
Тони поклати глава.
— Гарбър не беше глупак. Знаел е нещо. Щом е ходил до Хавай, имало е защо.
Хоби повдигна куката с лявата си ръка и опря студената стомана до обгорялата тъкан на лицето си. Понякога това облекчаваше сърбежа.
— Какво стана с този Ричър? — попита той. — Докъде стигнахте с него?
Тони присви очи пред пролуката в щорите, осемдесет и осем етажа над улицата.
— Обадих се в Сейнт Луис — отговори той. — Ричър също е бил от военната полиция. Служил е с Гарбър в продължение на тринайсет години. Преди десет дни някой друг също се е интересувал от него. Предполагам, че е бил Костело.
— Защо? — попита Хоби. — Семейство Гарбър плаща на Костело, за да намери някогашно приятелче от армията?! Защо, по дяволите?
— Нямам представа — отвърна Тони. — Този тип скита от място на място. Там, където го намери Костело, копаеше плувни басейни.
Хоби кимна мълчаливо. Мислеше.
— Военно ченге — каза той сам на себе си, — което сега скита от място на място.
— Трябва да изчезнеш — настоя Тони пак.
— Не обичам военните ченгета — отбеляза Хоби.
— Знам. Трябва да изчезнеш.
Хоби кимна.
— Умея да проявявам гъвкавост — каза той. — Знаеш го.
Тони пусна щорите. Кабинетът отново стана тъмен.
— Тук не става дума за гъвкавост — каза Тони. — Моля те само да направиш това, което беше планирал от самото начало.
— Промених плана. Искам да се оправя със Стоун.
Тони заобиколи бюрото и седна на канапето.
— Твърде рисковано е да чакаш тук. Обадиха се и от двете места, за бога! Виетнам и Хавай.
— Знам — отговори Хоби. — Затова промених плана още веднъж.
— Как? В първоначалния му вид?
Хоби сви рамене и поклати глава.
— Комбинация от двете. Ще се махнем, това е сигурно, но след като приключа със Стоун.
Тони въздъхна и сложи ръце върху тапицерията с дланите нагоре.
— Шест седмици са твърде много време. Твърде много. Гарбър вече беше в Хавай, за бога! Този смахнат генерал със сигурност е знаел нещо, иначе защо ще бие път?
Хоби клатеше глава. Тънък лъч светлина пронизваше кичурите сива коса върху обгорялата част от главата му.
— Знаел е, съгласен съм с това. Само че се разболя и умря. Това, което е знаел, е умряло с него. В противен случай защо дъщеря му ще прибягва до някакъв скапан частен детектив и някакъв безработен скитник?
— Какво ще правим тогава?
Хоби отпусна куката под плота на бюрото и подпря брадичката си със здравата ръка. Вдигна пръстите си нагоре, върху белега. Заемаше тази поза подсъзнателно, когато искаше да изглежда дружелюбен и добронамерен.
— Не мога да се откажа от Стоун. Съгласен си, нали? Това нещо просто те моли да го схрускаш. Ако се откажа сега, няма да си простя цял живот. Ще бъде проява на страх. Да избягаш е умно, съгласен съм, само че да избягаш прекалено рано, по-рано, отколкото в действителност е нужно… това вече е страх. А аз не съм страхливец, Тони, знаеш го, нали?
— Тогава какво ще направиш?
— Ще направя и двете неща, само че по-бързо. Защото съм съгласен с теб, че шест седмици са твърде дълго време. Трябва да се измъкна по-рано. От друга страна, не мога да се измъкна, преди да приключа със Стоун, така че ще ускорим нещата.