— Добре. Как?
— Ще пусна акциите на пазара още днес — обясни Хоби. — Ще влязат в борсата деветдесет минути преди звънеца в края на търговията за деня. Времето е достатъчно, за да може посланието да стигне до банките. Утре сутринта Стоун ще дойде тук бесен. Мен няма да ме има, така че ти ще му кажеш какво искаме и какво ще направим, ако не го получим. Ще го даде най-много за два дни. Ще продам предварително имотите на Лонг Айланд, за да не губим време за това после. Междувременно ти ще приключиш с нещата тук.
— Добре, как? — попита Тони отново.
Хоби огледа тъмния кабинет, всичките четири ъгъла.
— Просто ще си отидем от това място. Губим наем за шест месеца, но няма значение. Двамата задници, които си играят на биячи, няма да са проблем. Единият ще види сметката на другия още довечера, ти ще работиш с него, докато ми доведе мисис Джейкъб, след това ще очистиш и двамата заедно. Продай лодката, продай колите и ще изчезнем оттук без следа. Мисля, че можем да си дадем седмица, нали?
Тони кимна. Наклони се напред, облекчен при мисълта за предстоящите действия.
— Ами Ричър? Той е следа.
Хоби сви рамене.
— За него имам отделен план.
— Няма да го намерим — отбеляза Тони. — Не и ако сме само двамата. Не и само за една седмица. Нямаме никакво време да обикаляме, за да го търсим.
— Няма да е нужно.
Тони го погледна.
— Нужно е, шефе. Той е следа, нали?
Хоби поклати глава, после свали ръката от лицето си и вдигна куката над плота.
— Ще действаме ефективно. Няма смисъл да изразходвам енергия, за да го търся. Ще се оставя той да ме намери. И ще ме намери. Знам що за птици са военните ченгета.
— И какво после?
Хоби се усмихна.
— След това ще си живее дълго и щастливо — отговори той. — Поне още трийсет години.
— А сега какво? — попита Ричър.
Все още бяха на паркинга пред дългата, ниска клиника на доктор Макбанърман. Двигателят работеше на ниски обороти, вентилаторът бучеше, за да неутрализира слънчевите лъчи, които нажежаваха тъмнозеления покрив на колата. Струите бяха насочени във всички посоки и той долавяше финия аромат на парфюма й. В този момент се чувстваше щастлив — изживяваше наяве една стара фантазия. Много пъти в миналото бе фантазирал за това какво би било, ако е до нея, когато е достатъчно възрастна. Това бе нещо, което не бе очаквал да преживее. Бе смятал, че е загубил дирите й и никога повече няма да я види. Бе смятал, че с времето чувствата му просто ще умрат. Сега обаче седеше до нея, вдъхваше аромата й и поглеждаше косо към дългите й крака, протегнати надолу към пода. Изпитваше известна вина — не си бе представял, че ще стане чак толкова ослепително красива. Фантазиите му се оказваха несправедливи към нея.
— Възниква проблем — отбеляза Джоди. — Утре не мога да дойда тук. Нямам повече свободни дни. В момента сме ужасно натоварени и трябва да работя за много богати клиенти.
Петнайсет години. Много или малко време беше това?
Могат ли да променят един човек? Не го чувстваше като дълго време. Не се усещаше коренно различен от това, което беше тогава. Беше същият човек, мислеше по същия начин, бе способен на същите неща. През това време бе придобил сериозен опит — беше по-възрастен, бе врял и кипял, но бе същият човек. Смяташе обаче, че тя се е променила. Би трябвало да е така. Нейните петнайсет години бяха по-голям скок, бе преживяла по-големи промени. Гимназия, колеж, университет, брак, развод, стремеж да се нареди сред съдружниците във фирмата, ухажване на богати клиенти. Имаше чувството, че е сред некартографирана територия, не беше сигурен как да се отнася с нея, защото трябваше да се справи с три отделни неща, които се бореха в главата му — реалността отпреди петнайсет години, когато беше малка, представата му за бъдещето й и това, което бе станало с нея. Знаеше всичко за две от тези неща, но не и за третото. Познаваше хлапето. Познаваше зрялата жена, която бе създал в главата си. Не познаваше обаче реалността и това го караше да се чувства несигурен, защото изведнъж разбра, че не иска да допуска никакви глупави грешки спрямо тази жена.
— Ще трябва да отидеш сам — каза тя. — Имаш ли нещо против?
— Ни най-малко — отговори той. — Само че въпросът не е в това. Трябва да се пазиш.
Джоди кимна. Издърпа ръкавите над дланите си и обгърна раменете си. Ричър не знаеше защо.
— Всичко ще бъде наред, предполагам — добави тя.
— Къде е кантората ти?
— На Уолстрийт и долния край на Бродуей.
— Там живееш, нали? В долния край на Бродуей?