Тя кимна.
— Разстоянието е тринайсет пресечки. Обикновено ходя пеша.
— Не и утре — каза той. — Ще те закарам.
Тя го изгледа изненадано.
— Така ли?
— Точно така. Тринайсет пресечки пеша! Забрави това, Джоди. У дома ще си в безопасност, но на улицата могат да те хванат. Ами кантората ти? Сигурна ли е?
Тя кимна.
— Никой не може да влезе, ако няма определена среща и документи за самоличност.
— Добре. Ще прекарам нощта в апартамента ти, а утре ще те закарам от врата до врата. След това ще се върна тук, за да поговоря със семейство Хоби, а ти ще ме чакаш в кантората, докато не дойда да те взема, става ли?
Тя мълчеше. Ричър се замисли над това, което бе казал.
— Имам предвид… Нали имаш свободна стая? — попита той.
— Разбира се. Имам.
— Значи няма проблем?
Джоди кимна мълчаливо.
— А сега какво? — попита той. Тя се обърна настрани. Въздухът от централните отвори на вентилатора подхвана косата й и я издуха върху лицето й. Тя вдигна ръка и я закрепи зад ухото си. И му се усмихна.
— Трябва да отидем на пазар — заяви тя.
— На пазар? За какво? Какво ти трябва?
— Не на мен — отвърна Джоди, — а на теб.
Изгледа я объркано.
— Какво ми трябва?
— Дрехи. Не можеш да отидеш при онези старци с вид на нещо средно между плажен нехранимайко и дивак от Борнео, нали?
След това се наклони към него и докосна с пръст следата от куршума върху ризата му.
— И освен това трябва да намерим аптека. Трябва да сложиш нещо на това.
— Какво, по дяволите, правиш! — изкрещя финансовият директор.
Беше на прага на кабинета на Честър Стоун, два етажа над неговия; стискаше рамката на вратата с две ръце и дишаше тежко от изтощение и гняв. Не бе дочакал асансьора. Беше хукнал нагоре по аварийното стълбище. Стоун го гледаше с недоумение.
— Идиот такъв! — изкрещя финансистът. — Казах ти да не правиш това!
— Какво съм направил? — попита Стоун.
— Извадил си акциите на пазара, ето какво! — изрева финансистът. — Казах ти да не го правиш!
— Не съм правил такова нещо — отвърна Стоун. — На пазара няма наши акции.
— Има и още как! При това голям пакет, който стои там и не прави абсолютно нищо! Хората се дърпат настрана, като че ли е радиоактивен или кой знае какво!
— Моля?
Финансистът пое въздух и се вторачи в работодателя си. Видя малък, смачкан човек в нелеп английски костюм, седнал зад бюро, което в момента струваше повече от всички нетни активи на корпорацията.
— Задник такъв! Казах ти да не го правиш! Със съшия успех можеше да купиш страница в „Уолстрийт Джърнъл“ и да напишеш, че корпорацията ти струва по-малко от кравешко лайно!
— Какви ги дрънкаш? — попита Стоун.
— Банкерите са на телефоните — отговори финансовият директор. — Следят мониторите. Акциите на Стоун са се появили преди час и оттогава цените им падат толкова бързо, че шибаните компютри не могат да ги следят! Непродаваеми са! Ти им обясни всичко, за бога! Каза им, че си неплатежоспособен. Каза им, че им дължиш шестнайсет милиона долара срещу гаранции, които не струват и шестнайсет шибани цента!
— Не съм предлагал акциите на пазара — повтори Стоун.
Финансовият директор поклати глава със сарказъм.
— Кой тогава го е направил? Лошата вещица?
— Хоби — отвърна Стоун. — Няма кой друг. Боже мили! Защо?
— Хоби? — повтори финансистът.
Стоун кимна.
— Хоби? — потрети онзи изумено. — По дяволите! Дал си му акции!?
— Нямаше как — отвърна Стоун. — Трябваше.
— По дяволите! — изръмжа финансистът, излязъл от кожата си. — Разбираш ли какво върши той в момента?
Стоун пребледня и кимна уплашено.
— Какво можем да направим?
Финансовият директор свали ръцете си от рамката на вратата и се обърна с гръб.
— Забрави. Вече няма „ние“. Напускам. Махам се. Можеш да се оправяш сам.
— Ти ми препоръча онзи тип! — изкрещя Стоун.
— Не съм ти препоръчвал да му даваш акции, задник такъв — изкрещя финансовият в отговор. — Какво си ти? Малоумник? Ако ти препоръчам да отидеш в Аквариума, за да видиш пираните, ще натопиш ли скапания си пръст във водата при тях?
— Трябва да ми помогнеш — каза Стоун.
Финансистът само поклати глава.
— Вече си сам. Махам се. Препоръката ми в момента е да слезеш в бившия ми кабинет и да се захванеш за работа. На бившето ми бюро има редица телефони, които не престават да звънят. Препоръчвам ти да започнеш с този, който звъни най-силно.
— Чакай! — извика Стоун. — Имам нужда от помощта ти.
— Срещу Хоби? — изсумтя другият презрително. — Продължавай да сънуваш.
И си тръгна. Просто мина през приемната на секретарката и изчезна. Стоун заобиколи бюрото, застана пред вратата и го проследи с поглед. Беше много тихо. Секретарката си бе отишла. По-рано, отколкото би трябвало. Излезе в коридора. Търговският отдел вдясно бе опустял. В „Маркетинг“ също нямаше жива душа. Копирните машини бяха утихнали. Повика асансьора и шумът на механизма му се стори оглушителен в тишината. Спусна се два етажа надолу сам. Офисът на финансовия директор беше пуст. Виждаха се отворени чекмеджета — беше взел личните си вещи. Влезе във вътрешния кабинет. Италианската настолна лампа на бюрото светеше. Компютърът беше изключен. Слушалките на телефоните бяха вдигнати и оставени върху плота от палисандрово дърво. Взе една от тях.