— Ало? — каза той. — Говори Честър Стоун.
Не му отговориха и той повтори. Тогава чу женски глас, който му каза да изчака. Няколко прещраквания, мека електронна музика.
— Мистър Стоун? — обади се друг глас. — Тук е отдел „Неплатежоспособни клиенти“.
Стоун затвори очи и стисна слушалката.
— Моля изчакайте, за да говорите с директора.
Още музика. Безмилостно стържещи барокови цигулки.
— Мистър Стоун? — обади се гърлен глас. — Аз съм директорът.
— Здравейте — отвърна Стоун. Това бе всичко, което му дойде наум.
— Предприемаме нужните стъпки — продължи гласът. — Сигурен съм, че разбирате ситуацията ни.
— Добре — каза Стоун. Какви стъпки? Мозъкът му работеше отчаяно. Съдебни дела? Затвор?
— Трябва да излезем от блатото. Ще го направим утре сутринта.
— Да излезете от блатото? Как?
— Ще продадем дълга ви, разбира се.
— Ще го продадете? — повтори Стоун. — Не разбирам.
— Вече не го искаме — отговори гласът. — Сигурен съм, че това ви е ясно. Дългът ви излезе от параметрите, при които бихме се чувствали сигурни, така че ще го продадем. Така постъпват всички, нали? Когато имаш нещо, което не ти е нужно, го продаваш за най-добрата цена, която можеш да получиш.
— На кого ще го продадете?
— На компания от Кайманите. Получихме оферта.
— Какво ни остава тогава?
— На нас? — попита гласът озадачено. — Не ни остава нищо. Вашите задължения към нас са прекратени. Няма нас. Взаимоотношенията ни приключиха. Единственият ми съвет е никога да не се опитвате да ги съживявате. Ще го смятаме за обида, добавена към щетите.
— Тогава на кого съм длъжник?
— На компанията от Кайманите — обясни гласът търпеливо. — Сигурен съм, че който и да стои зад нея, ще се свърже с вас много скоро, за да ви представи предложенията си за разплащане.
Джоди щеше да шофира. Ричър слезе, заобиколи отпред и седна от другата страна, а тя се прехвърли през централната конзола и плъзна седалката напред. Потеглиха на юг, през Кротън към Уайт Плейнс. Ричър често се обръщаше назад и се оглеждаше. Никой не ги следеше. Нямаше нищо подозрително. Беше съвършен, ленив юнски следобед в провинцията. Трябваше да докосне мехура на гърдите си, за да си спомни, че изобщо нещо се е случило.
Спряха пред голям търговски комплекс. Сградата беше внушителна, с размерите на стадион, гордо изправена сред също толкова големи сгради с офиси, защото беше сред плетеница натоварени улици. Джоди успя да се престрои в нужната лента на платното и сви към подземния гараж. Долу беше тъмно, бетонът на пода беше прашен и с множество петна от масло, но в далечината се виждаше стъклена врата, която водеше директно в някакъв магазин, от който струеше ослепителна светлина като обещание за чудесно прекарване. Джоди намери свободно място на около петдесет метра от вратата. Спря и излезе, за да направи нещо пред някакъв автомат. Върна се и остави на арматурното табло малък билет, така че да се вижда през предното стъкло.
— Е — каза тя след това, — откъде ще започнем?
Ричър сви рамене. В тази област не го биваше. През последните две години си бе купувал много дрехи, защото бе придобил навика да купува нови неща, вместо да пере старите. Това бе защитна реакция. Така се защитаваше срещу носенето на тежки чанти и срещу необходимостта да изучава техниките на прането. Знаеше, че има обществени перални и химическо чистене, само че се безпокоеше да остане сам в обществена пералня при положение, че не бе сигурен как точно се работи с машините. Даването на дрехи на химическо чистене означаваше ангажимент да се върне на същото място в бъдеще, а той не обичаше подобни ангажименти. Най-доброто решение беше да купува нови дрехи и да хвърля старите. Беше купувал, но му бе трудно да каже точно откъде. Просто виждаше нещо на някоя витрина, влизаше и го купуваше, а после излизаше, без да знае в кой магазин е бил.