— Хубаво — кимна Джоди. — А сега, аптека.
— След това кафе — добави той.
Купи си самобръсначка, флакон пяна за бръснене, четка и паста за зъби. И малка тубичка мехлем за изгаряния. Плати в брой и взе всичко в кафяв книжен плик. По пътя към аптеката минаха покрай нещо като закусвалня. Видя печени ребърца, които ухаеха добре.
— Хайде да вечеряме — предложи той. — Не само кафе. Аз черпя.
— Добре — кимна тя и отново го улови под ръка.
Вечерята за двама струваше колкото новата риза, което не му се стори възмутително скъпо. Поръчаха си десерт и кафе, а след това по-малките магазини започнаха да затварят.
— Добре, а сега у дома — каза той. — И оттук нататък ще бъдем наистина предпазливи.
Минаха покрай щандовете на универсалния магазин в обратен ред — първо пастелните летни памучни дрехи, след това острата миризма на козметиката. Накара я да спре пред стъклената врата и огледа внимателно паркинга. Въздухът там беше топъл и влажен. Вероятността да се случи нещо лошо беше едно на милион, но си струваше да се вземе предвид. Нямаше нищо обезпокоително — само хора, които мъкнеха към колите си издути торби. Отидоха до тяхната. Джоди седна зад волана, а той до нея.
— Откъде минаваш обикновено? — попита той.
— Когато се прибирам оттук ли? По Рузвелт Драйв.
— Добре. Сега ще караш към Ла Гуардия и ще минем през Бруклин. По Бруклинския мост.
Тя го погледна.
— Сигурен ли си? Ако искаш да разгледаш забележителностите на града, има по-добри места от Бронкс и Бруклин.
— Първо правило — каза той. — Възможността да се предскажат постъпките ти е опасно нещо. След като обичайно минаваш по един път, сега ще минем по друг.
— Сериозно ли говориш?
— И още как. Навремето си изкарвах хляба с охрана на важни личности.
— Сега значи съм важна личност, така ли?
— И още как — повтори той.
След час се стъмни — това беше най-доброто време да минат по Бруклинския мост. Ричър се чувстваше като турист, когато се изкачиха по гърбицата и изведнъж Долен Манхатън се разкри пред очите им с милионите си ярки светлини. Една от най-величествените гледки на света, помисли си той. Беше виждал по-голямата част от конкуренцията.
— Отиди няколко пресечки на север — каза той. — Ще минем по заобиколен път. Те ще очакват да се приберем направо у дома.
Сви вдясно и след голяма обиколка се насочи към Лафайет. След това сви вляво и пак вляво и подкара на юг по Бродуей. Светофарът беше червен и Ричър се вторачи напред в неоновата мътилка.
— Още три пресечки — отбеляза Джоди.
— Къде паркираш?
— В гаража под сградата.
— Добре, свий в предната пресечка — каза той. — Ще отида да проверя. След малко ела да ме вземеш. Ако не те чакам на тротоара, отиди направо в полицията.
Джоди сви вдясно, спря, Ричър слезе, тупна леко покрива и тя продължи нататък. Той сви зад ъгъла и намери сградата. Беше масивна, квадратна, с наскоро обновено фоайе, тежки стъклени врати, солидна ключалка, табло с петнайсет звънци, подредени вертикално. До тях, зад прозорчета от прозрачна пластмаса, бяха изписани имената. Срещу звънеца на апартамент 12 пишеше „Джейкъб/Гарбър“, сякаш там живееха двама души. По улицата имаше хора — някои разговаряха на групи, други бяха тръгнали нанякъде, но никой от тях не будеше интерес. Входът за подземния гараж беше малко по-нататък. Стръмно спускане в тъмнината. Слезе долу. Беше тихо и почти неосветено. Местата за паркиране бяха в две редици — едната за осем, а другата за седем коли, защото рампата, водеща към улицата, беше на мястото за осмата. Общо петнайсет. Единайсет паркирани коли. Провери цялото помещение. Нямаше хора. Излезе отново, промуши се през колите и застана на отсрещния тротоар. След малко я видя да се задава по улицата. Джоди спря край него и той се качи.
— Чисто е — каза Ричър.
Тя се вля отново в трафика, след малко сви вдясно и се спусна по рампата към гаража. Спря в прохода по средата и вкара колата на мястото й на заден ход. Изгаси двигателя и изключи фаровете.
— Как се стига догоре? — попита той.
Джоди посочи.
— Ето там. Вратата към фоайето.
Малка метална стълба водеше към груба врата, която бе обкована със стоманена ламарина. И тук имаше солидна ключалка, като онази на входната врата горе, на улицата. Слязоха от колата и я заключиха. Ричър взе сака на Джоди и двамата тръгнаха към вратата. След малко влязоха във фоайето. Имаше само един асансьор.
— На четвъртия съм — каза Джоди.