Ричър натисна бутона за петия.
— Ще слезем по стълбите отгоре — каза той. — За всеки случай.
Слязоха един етаж. Накара я да изчака на площадката, докато огледа коридора. Висок, тесен, пуст. Апартамент десети вляво, единайсети вдясно, дванайсети точно отред.
— Хайде — каза той.
Вратата беше черна и дебела. Шпионка на височината на очите, две ключалки. Джоди отключи и влязоха. След това тя заключи и залости вратата със стара метална планка, която преграждаше цялата врата. Ричър я натисна, за да влезе докрай в скобите. Беше солидна и никой не би могъл да влезе, докато е на мястото си. Остави сака до стената. Джоди запали лампите и го пусна да мине пред нея. Антре, дневна, кухня, спалня, баня, спалня, баня, спалня, гардероби. Големи стаи с високи тавани. Нямаше никой. Върна се в дневната, свали новото си яке, хвърли го на един стол и се обърна към Джоди. Бе се успокоил.
Но тя не беше. Личеше си. Избягваше погледа му и беше някак напрегната — повече, отколкото през целия ден. Стоеше пред вратата на спалнята си, отпуснала ръце надолу. Дланите й бяха обърнати навътре. Нямаше представа какво става с нея.
— Добре ли си? — попита я.
Джоди наведе глава и рязко я дръпна назад, за да прибере косата си зад раменете.
— Ще взема душ — отвърна тя. — После ще си лягам.
— Тежък ден, нали?
— Невероятно.
Мина покрай него, някак на разстояние, после му махна за довиждане — съвсем леко, само с пръсти, които едва се виждаха над ръкава.
— В колко ставаме утре? — попита той.
— Седем и половина е добре, струва ми се.
— Окей — отвърна той. — Лека нощ, Джоди.
Тя кимна и изчезна в коридора. Чу как се отваря и затваря вратата на спалнята й. Той гледа след нея дълго време изненадан, после седна на канапето и събу обувките си. Бе твърде неспокоен, за да заспи веднага. Тръгна из апартамента по чорапи, за да го разгледа.
Всъщност не беше студио. Просто сградата беше много стара и таваните бяха високи. Конструкцията беше запазена както е била. Вероятно бе служила за някакво производство. Външните стени бяха тухлени, наскоро почиствани с пясък, вътрешните бяха измазани с гипс, идеално шпакловани.
Прозорците бяха огромни, вероятно за да има повече светлина за работничките зад шевните машини, ако за това бе служила сградата преди сто години.
На места стените не бяха измазани и се виждаха тухлите в мек кафяв оттенък. Всичко останало беше бяло освен пода, който бе покрит с жълтеникаво дюшеме. Всичко беше хладно и неутрално като в галерия. Нямаше признаци, че жилището някога е било обитавано от повече от един човек. Не се виждаха следи от борещи се за надмощие вкусове. Всичко беше в един стил — бели канапета, бели столове, прости секции, боядисани в бяло като стените. Единственото цветно нещо беше копието на Мондриан, окачено над най-голямото канапе. Беше истинско копие, рисувано с маслени бои върху платно, с истински цветове. Не ярки и крещящи, а приглушени, автентични на вид пукнатини по бялото, което бе по-близо до сиво. Остана пред картината дълго — Мондриан беше любимият му художник, а от всичките картини на художника най-много обичаше тъкмо тази. Наричаше се „Композиция в червено, жълто и синьо“. Оригиналът бе рисуван през 1930 година и Ричър го бе виждал в Цюрих, Швейцария.
Срещу най-малкото канапе имаше висок шкаф, също бял като всичко останало. В него имаше малък телевизор, видео, устройство за кабелна телевизия и компактдиск, в който бяха включени големи слушалки. Погледна дисковете — повечето бяха с джаз от шейсетте. Харесваше тази музика, без да е луд по нея.
Прозорците гледаха към Бродуей. Чуваше се непрекъснатото бучене на колите, виждаше се неоновият блясък, от време на време се разнасяше вой на сирена, който заглъхваше и се усилваше, когато проникваше през пролуките между блоковете. Ричър наклони леко щорите надолу и погледна към тротоара. Все още се виждаха групичките хора, но нямаше нищо, което да го обезпокои. Затвори щорите плътно.
Кухнята беше огромна и висока. Всички шкафове бяха дървени, също бели, а уредите бяха големи, от неръждаема стомана като в пицария. Бе живял в стаи, по-малки от хладилника. Отвори го и видя десетина бутилки с любимата си минерална вода, същата, която пиеше в Кий Уест. Отпечата едната и я занесе в стаята си.
И тя беше бяла. Мебелите бяха дървени — бяха започнали земния си път с друга политура, но впоследствие също бяха боядисани в бяло. Ричър остави бутилката с вода на нощното шкафче и влезе в банята. Бели плочки, бяла мивка, бяла вана — стар емайл и фаянс. Върна се в стаята. Затвори щорите, съблече се и сгъна новите си дрехи върху шкафа. После отметна завивката и легна.