Илюзия и реалност. Какво бяха девет години? Много, струваше му се, когато тя бе на петнайсет, а той на двайсет и четири. А сега? Той беше на трийсет и осем, а тя беше на двайсет и девет или трийсет, не беше сигурен точно колко. Имаше ли някакъв проблем в тази разлика? Защо не правеше нищо? Може би не възрастта беше причината. Може би беше Лион. Тя беше негова дъщеря и той не можеше да забрави този факт. Това го караше да изпитва чувство за вина, да я приема за нещо средно между племенница и по-малка сестра. Това чувство му налагаше множество задръжки, но пък то бе само илюзия, нали? Тя бе дъщеря на стар приятел, нищо повече. Стар приятел, който вече не бе между живите. Защо тогава се ужасяваше толкова от мисълта, че би могъл да свали фланелката й и да махне колана от кръста й? Защо не го направи? Защо беше в другата стая, а не от другата страна на стената, в леглото при нея? Както бе желал през толкова много, отдавна забравени нощи в миналото, някои от които изпълнени с чувство на срам, други с копнеж.
Защото, предполагаше, нейните реалности бяха вкоренени в подобни илюзии. Противоположното на по-малка сестра и племенница беше по-голям брат и чичо. Любим чичо без съмнение, защото знаеше, че тя го харесва. Привързаността й бе голяма. Любимите чичовци имаха своята отредена роля — семейни неща, пазар, глезене по един или друг начин. Любимите чичовци не биваше да пускат ръце. Това би дошло като гръм от ясно небе, би се изтълкувало като кошмарно предателство. Ужасяващо, нежелано, порочно, психологически травмиращо.
Тя беше от другата страна на стената. Ала не можеше да направи нищо. Нищо. Това нямаше да се случи никога. Даваше си сметка, че всичко това може да го докара до лудост, ето защо си наложи да не мисли за нея, а за други неща. Те със сигурност бяха реалност, не илюзии. Онези двамата, които и да бяха те. Сигурно вече знаеха адреса й. Имаше десетки начини да разбереш къде живее някой. Може би вече бяха някъде съвсем близо. Припомни си сградата. Входната врата беше заключена. Вратата откъм подземния гараж — също. Вратата на апартамента беше заключена и залостена. Прозорците бяха затворени, щорите спуснати. Поне тази вечер бяха на сигурно място. Утре сутринта обаче нямаше да е така. Опасността беше голяма. Може би много голяма. Ричър заспа, докато се опитваше да запомни онези двамата — колата, с която бяха, костюмите им, телосложението, физиономиите.
По това време вече само единият имаше физиономия. Бяха навлезли в океана на десетина мили от апартамента на Джоди. Заедно бяха разкопчали ципа на пластмасовия чувал и бяха хвърлили студения труп на секретарката в мазните вълни на Атлантика. Единият се бе обърнал към другия, за да подхвърли някаква шега, и беше получил изстрел в лицето с безшумна берета. После още един и още един. Поради бавното падане на тялото му трите куршума попаднаха на различни места. Цялото му лице се превърна в ужасна кървяща рана, която изглеждаше черна в тъмнината. След това другият опря ръката му на махагоновия парапет и я отряза при китката с откраднат ресторантски сатър. Бяха нужни пет удара. Беше жестоко и мръсно. Ръката влезе в найлонов плик, а тялото се плъзна във водата почти без звук, на по-малко от двайсет метра от мястото, където вече потъваше секретарката.
7
Джоди се събуди рано на следващата сутрин, което беше необичайно за нея. Обикновено спеше дълбоко, докато будилникът не зазвънеше, за да я накара да се измъкне от завивките и да отиде в банята, бавно и сънливо. Тази сутрин се събуди цял час по-рано. Чувстваше се бодра, дишаше леко, сърцето й туптеше тихо в гръдния кош.
Спалнята й беше бяла както всички останали стаи, а леглото й беше голямо, с бяла дървена рамка, поставено с главата към стената срещу прозореца. Стаята за гости беше до нейната и беше обзаведена по същия начин, само че огледално, защото гледаше в противоположната посока. Това означаваше, че главата му е на около трийсет сантиметра от нейната. Делеше ги само стената.
Знаеше от какво е направена стената. Беше купила апартамента, преди да бъде ремонтиран. Бе следила как върви работата по преустройството месеци наред. Стената между двете спални беше строена заедно с цялата сграда преди сто години. Подът беше от гредоред, а отгоре строителите бяха иззидали стената, до тавана. При ремонта я бяха измазали с мазилка и след това шпакловали, както правят в Европа. Архитектът смяташе, че трябва да се направи по този начин. Така се придаваше допълнителна здравина на стените, подобряваше се звукоизолацията и устойчивостта на огън. Така обаче между нея и Ричър имаше трийсет сантиметра тухли и два пласта мазилка.