Беше влюбена в него. Не се съмняваше нито за миг. Никак. Още от самото начало, винаги. Само че дали беше редно? Беше ли редно да е влюбена в него по този начин? Този въпрос я бе измъчвал и преди. Не бе спала по цели нощи тогава, преди години. Бе изгаряла от срам заради чувствата си. Разликата от девет години помежду им беше срамна. Неприлична. Знаеше го. Едно петнайсетгодишно момиче не бива да изпитва такива чувства към офицер, колега на баща си. По военния протокол това бе още по-срамно. Все едно да се влюбиш в чичо си. Все едно да изпитваш такива чувства към собствения си баща. Но го обичаше. Нямаше никакво съмнение.
Беше с него винаги когато бе възможно. Разговаряше с него, когато можеше, докосваше го, когато можеше. Имаше свое копие от снимката в Манила, на която го бе прегърнала през кръста. Бе я държала в един бележник цели петнайсет години. Бе я гледала безброй пъти. Не можеше да забрави усещането от онова докосване пред обектива. Все още помнеше твърдостта на тялото му, аромата.
Чувствата й не я бяха напускали никога. А бе желала това. Бе й се искало всичко да се окаже някаква детска история, младежко увлечение. Но не бе такова. Знаеше го, защото чувствата й бяха издържали. Той бе изчезнал, тя бе пораснала и бе продължила по пътя си, но чувствата й все още бяха там. Не бяха отслабнали, но постепенно започнаха да се движат успоредно с основния ход на живота й. Винаги налице, винаги истински, винаги силни, но не непременно свързани с ежедневието и реалността. Както при някои хора, които познаваше, адвокати и банкери, които в действителност искаха да са футболисти или танцьори. Някаква мечта от миналото, несвързана с реалността, но абсолютно определяща същността на съответния човек. Адвокат, който иска да е футболист. Банкова служителка, която иска да стане балерина. Разведена трийсетгодишна жена, която през цялото време иска да е с Джак Ричър.
Предишният ден би трябвало да е най-лошият в живота й. Бе погребала баща си, единствения близък, който й бе останал. Бяха я нападнали мъже с пистолети. Познаваше хора, които се бяха обърнали към психотерапевт за значително по-дребни неща. Би трябвало да е съсипана от сполетялото я нещастие. Но не беше. Предишният ден бе най-хубавият в живота й. Ричър се бе появил като видение там, на стълбите зад гаража, над задния двор. Обедното слънце го осветяваше точно отгоре, над главата. Сърцето й се бе разтуптяло и старите чувства се бяха върнали с пълна сила, за да заемат отново централно място в живота й по-силни и безпощадни отвсякога, като някакъв наркотик, който бучеше във вените й подобно на гръмотевица.
Но всичко това бе губене на време. Знаеше го. Трябваше да го приеме. Той гледаше на нея като на племенница или по-малка сестра. Като че ли разликата от девет години все още имаше някакво значение. А нямаше. Ако бяха на петнайсет и двайсет и четири, сигурно би възникнал проблем, но на трийсет и трийсет и девет всичко беше наред. Имаше хиляди двойки с по-голяма възрастова разлика. Милиони двойки. Имаше старци по на седемдесет, женени за двайсетгодишни момичета. За него обаче не беше все едно. Или може би просто бе свикнал да гледа на нея единствено като на дъщеря на Лион. Нещо като племенница. Като дете на началника му. Правилата на обществото или военния протокол го бяха ослепили и не му позволяваха да гледа на нея по друг начин. Това винаги я бе изпълвало с негодувание. До ден-днешен. Привързаността на Лион към него, това, че го наричаше свой брат… това го бе отблъснало от нея. Бе поставило невъзможни пречки от самото начало.
Бяха прекарали деня като брат и сестра, като чичо и племенница. След това той бе станал сериозен, като истински бодигард, който се грижи за поверения му обект с професионална отговорност. Бяха се забавлявали, физическата й безопасност го интересуваше, но само толкова. Никога нямаше да има нещо повече. И тя не беше в състояние да промени каквото и да било. Каквото и да било. Тя бе канила мъже на срещи. Всички жени на нейната възраст го правеха. Беше допустимо. Прието, дори нормално. Само че какво би могла да му каже сега? Какво? Какво би могла да каже една сестра на брат си или племенница на чичо си, без да предизвика възмущение, изумление и погнуса? Значи това нямаше да се случи и самата тя не беше в състояние да направи нищо.
Изтегна се в леглото и вдигна ръце над главата си. Опря длани на делящата ги стена и ги задържа там. Поне беше в нейния апартамент и поне можеше да мечтае.
Беше спал по-малко от три часа, след като остави лодката на кея сам, затвори я и се прибра в квартирата си в града. Стана в шест, в шест и двайсет вече беше вън, след бърз душ, но без да закуси. Ръката беше в найлоновия плик, увита във вчерашен вестник. Носеше я в плик за пазаруване, останал му от последния път, когато бе купил продукти, за да си сготви вечеря у дома.