— Грешка — каза Тони. — Ще постъпим по друг начин.
Онзи го изгледа косо.
— Защо?
Тони изкачи колата по рампата и излязоха вън, на дневна светлина.
— Защото не си особено умен — отговори той. — Щом като ти предлагаш нещо, значи има и по-добър начин да се направи. В Гарисън се провалихте, нали? Ще се провалиш и сега. Онзи тип Ричър сигурно е с нея. Там ви прецака, ще ви прецака и тук. Това, което ти смяташ за най-добро, е последното, което ще направим.
— Добре, как ще го направим тогава?
— Ще ти го обясня много внимателно — отвърна Тони. — И много простичко.
Ричър затвори прозореца, щракна ключалката и спусна щорите. Джоди беше застанала на вратата. Косата й все още не бе напълно изсъхнала; беше с права ленена рокля без ръкави, голи крака, семпли обувки. На цвят роклята беше същата като мократа й коса, но скоро щеше да изглежда по-тъмна — когато косата й изсъхнеше. Носеше дамска чанта и голямо кожено куфарче, като тези, които използват пилотите от гражданската авиация. Явно бе доста тежко. Остави го на пода и се наведе към сака, който все още беше там, където Ричър го бе захвърлил предната вечер. Извади завещанието на баща си, отвори черното куфарче и го сложи вътре.
— Искаш ли да го нося аз? — попита я той.
Джоди се усмихна и поклати глава.
— В този град профсъюзите са силни. Охраната на хора не включва мъкненето на багажа им.
— Изглежда тежък — отбеляза той.
— Вече съм голямо момиче — отвърна тя и го погледна.
Ричър кимна, после вдигна металното резе на вратата.
Джоди протегна ръка покрай него и отключи. Отново вдъхна парфюма й — деликатен и женствен. Раменете й под роклята бяха слаби, почти кльощави. Под кожата на лявата й ръка играеха мускулчета, за да крепят тежката чанта.
— Какви закони си понесла в куфарчето? — попита я.
— Финансови — отговори тя.
Той отвори вратата и погледна навън. Коридорът беше пуст. Индикаторът на асансьора показваше, че някой слиза от третия етаж.
— Какви точно? — попита той.
Отидоха до асансьора и го повикаха.
— Предимно преструктуриране на дългове — отговори тя. — Всъщност повече се занимавам с преговори, отколкото с юридическа дейност. По-скоро съм съветник и посредник, знаеш какво е, нали?
Не знаеше. Никога не бе влизал в дългове. Не поради някаква вродена добродетелност, а просто защото не бе имал тази възможност. Армията винаги му бе осигурявала най-необходимото — покрив над главата, храна в чинията. Не се бе научил да иска нещо повече от това. Познаваше обаче хора, които си имаха неприятности. Купуваха къщи и коли на изплащане, а после закъсняваха с вноските и се налагаше счетоводителите да се намесват, за да оправят положението — най-често отиваха в банката и уговаряха плащанията да стават направо от заплатата. Но това беше дребна работа в сравнение с мащабите, в които работеше Джоди.
— Работиш с милиони, нали? — попита той.
Асансьорът дойде и вратата се отвори.
— Да. Обикновено десетки, понякога стотици.
Кабината беше празна и те влязоха.
— Доставя ли ти удоволствие?
Понесоха се надолу.
— Разбира се — отвърна Джоди. — Човек има нужда от работа и трябва да е доволен от това, което има.
Асансьорът спря с леко поклащане.
— Бива ли те?
— Да — отговори тя. — Аз съм най-добрата на Уолстрийт, не се съмнявам в това.
Ричър се усмихна. Беше дъщеря на Лион — не би могло да се сбърка.
Вратата на асансьора се отвори. Във фоайето нямаше никой, входната врата щракна и се затвори, надолу по стълбите към тротоара слизаше някаква жена.
— Ключовете от колата — каза Ричър.
Джоди му ги подаде — голяма връзка ключове, окачени на метална халка.
— Чакай тук — каза й след това. — Ще докарам колата пред вратата. Само минутка.
Отвътре вратата към подземния гараж не се заключваше. Ричър мина през нея, слезе по металните стълби и се огледа в тъмнината. Нямаше никой. Или поне не виждаше никой. Приближи се уверено към друга кола, крайслер или нещо такова, през две места от джипа на Джоди. Легна на земята и огледа под автомобилите. Нищо особено. Никой не се спотайваше зад някой от тях. Стана, мина покрай предния капак на крайслера и покрай следващата кола. Отново погледа пода, застанал между задницата на олдсмобила и стената. След това потърси жици на места, където не би трябвало да има такива. Беше чисто, нямаше заложени капани.
Отвори джипа и се качи, после го извади в прохода по средата и го закара на заден ход до металната стълба. Протегна ръка и отвори дясната врата. Джоди се появи в горния край на стълбата, изтича надолу и се качи до него с едно плавно движение. Затръшна вратата, а Ричър подкара и излезе на улицата. За момент слънцето го заслепи, но след като направи завоя вдясно, отново попадна в сянка и можеше да вижда. Първата пресечка беше на около трийсет метра. Колите се движеха едва-едва. Движението не беше спряло, просто беше бавно. Червеният светофар ги спря три коли преди пресечката. Беше в дясната лента и поради това нямаше видимост към пряката. По нея се източваха автомобилите, на които бе дадено зелено. Виждаше, че далечният поток се бави, сякаш трябваше да заобикаля препятствие. Може би паркирано превозно средство. Може би паркирана кола с четири врати, която е спряла, за да изчака нещо. След малко спряха движението по пряката и пуснаха зелена светлина по Бродуей.