Ричър изчака около минута на тротоара, после забързано влезе във фоайето и застана пред портиерите, сякаш го правеше всеки божи ден. Спря пред най-възрастния. Обикновено най-възрастните бяха и най-небрежни. Младите все още хранят някакви надежди за повишение.
— Трябва да отида в „Спенсър, Гътман“ — каза Ричър и погледна часовника си.
— Име? — попита възрастният.
— Линкълн — отговори Ричър.
Човекът беше стар и уморен, но направи каквото трябваше — взе бележник от една преграда и се вторачи в него.
— Имате ли определена среща?
— Току-що ми се обадиха по пейджъра — отвърна Ричър. — Предполагам, че е нещо спешно.
— Линкълн, като автомобилите ли?
— Като президента — отговори Ричър.
Възрастният кимна и прокара дебелия си пръст надолу по дълъг списък с имена.
— Няма ви в списъка — каза той след малко. — Не мога да ви пусна, ако ви няма в списъка.
— Работя за Костело — настоя Ричър. — Имат нужда от мен спешно.
— Мога да им се обадя. Кой ви повика?
Ричър сви рамене.
— Мистър Спенсър, предполагам. Обикновено се срещам с него.
Възрастният доби обиден вид и остави бележника на мястото му.
— Мистър Спенсър почина преди десет години. Ако искате да влезете, уредете си среща като всички останали, това е.
Ричър кимна. Мястото беше добре охранявано. Завъртя се на пета и се върна при колата.
Мерилин Стоун изчака, докато мерцедесът на Честър се скри от погледа й, после се втурна в къщата и се залови за работа. Беше сериозна жена и си даваше сметка, че през очаквания период от шест седмици между обявата и продажбата ще трябва да положи сериозни усилия.
Най-напред се обади на службата за почистване. Къщата беше съвършено чиста, но смяташе да махне някои от мебелите. Знаеше, че по-малкото мебели създават впечатление за простор. Къщата щеше да изглежда дори по-голяма, отколкото беше. Освен това по този начин нямаше да позволи потенциалните купувачи да си създават предварително мнение за това кое би било подходящо и кое не. Например италианският шкаф в коридора беше чудесен, идеален за мястото си, но тя не искаше купувачът да си мисли, че коридорът не би могъл да изглежда и по-различно. По-добре беше да няма нищо и да остави въображението на купувача да запълни празнотата.
И така, след като щеше да маха мебели, беше й нужна и службата за почистване, за да се погрижи за местата под мебелите. По-малкото мебели създаваха впечатление за простор, но биещите на очи празни места навяваха тъга. Обади се в службата, а след това и на транспортната компания и на един склад, защото трябваше да сложи някъде махнатите неща. После се обади на поддръжката за басейна и на градинарите. Искаше да идват всяка сутрин до второ нареждане, за да работят поне по един час всеки ден. Знаеше, че добре оформените градини вършат чудеса.
След това опита да си припомни разни други неща, които бе чела или които бе чула от други хора. Цветя във вазите, разбира се, навсякъде. Обади се в цветарския магазин. Спомни си как някой й бе казал, че чинийки с препарат за почистване на прозорци улавят всички специфични миризми, които съществуват във всяка къща. Спомни си и че ако сложиш шепа кафени зърна в нагорещената фурна, се получава чудно приятен аромат, който впечатлява още в първия момент. Мушна един пакет в чекмеджето с кухненските прибори, за да й е подръка. Прецени, че ако слага по малко във фурната по времето, когато Шерил й се обади, че идва с клиент, очакваният аромат ще е налице точно навреме.
8
Денят на Честър Стоун започна нормално. Тръгна с колата за работа в обикновеното време. Бенцът го успокояваше както винаги. Слънцето грееше както би трябвало през юни. Шофирането до града мина нормално. Трафикът беше нормалният — повече или по-малко. На бариерите за плащане на пътната такса стояха същите продавачи на вестници и цветя. Разредените автомобили по протежението на Манхатън отново доказваха, че както обикновено и този път е преценил правилно. Паркира на обичайното място в подземния гараж на сградата, което държеше под наем, и се качи с асансьора до кабинета си. След това денят престана да бъде нормален.