— Точно пред бюрото — добави Тони.
Стоун застана неподвижно, с плътно затворена уста.
— Ръцете отстрани — продължи Тони. — Изправи раменете и не се отпускай.
Каза го спокойно и тихо, като че ли беше в реда на нещата, без изобщо да помръдне. След това стана тихо. Чуваха се само приглушени звуци, долитащи от други места в сградата и от сърцето в собствените му гърди. Очите на Стоун започнаха да свикват с мрака. Вече можеше да различи драскотините по плота на бюрото от куката на Хоби. Като оплетена с гняв дантела, вдълбана дълбоко в дървото. Тишината го смущаваше. Нямаше никаква идея как да реагира на подобно отношение. Погледна към канапето вляво. Беше унизително да стои прав. Още повече, когато ти го каже някакъв си проклет секретар. Погледна към канапето вдясно. Знаеше, че би трябвало да реагира. Трябваше да отиде и да седне на едно от канапетата. Да не му обърне внимание. Да го направи. Да седне, да покаже на този тип с кого си има работа. Все едно да извади коз асо. Седни на канапето, за бога, каза си. Краката му обаче не помръдваха. Беше като парализиран. Продължаваше да стои неподвижно, вцепенен от гняв и унижение. И страх.
— Облякъл си сакото на мистър Хоби — отбеляза Тони. — Би ли го свалил, ако обичаш?
Стоун го гледаше втренчено. След това наведе очи към сакото си. Шито в Лондон. Даде си сметка, че за пръв път в живота си облича едни и същи дрехи два поредни дни.
— Това е моето сако — отвърна Стоун.
— Не, не е. На мистър Хоби е.
Стоун поклати глава.
— Купих го в Лондон. Съвсем определено това е моето сако.
Тони се усмихна в тъмнината.
— Изглежда, не разбираш, нали?
— Какво да разбирам? — попита Стоун с безизразно лице.
— Че сега си собственост на мистър Хоби. Ти си негов. Заедно с всичко, което имаш.
Стоун се втренчи в него. Беше много тихо. Ако не се броят шумовете на сградата и биенето на собственото му сърце.
— Така че свали сакото на мистър Хоби — каза Тони тихо.
Стоун продължаваше да го гледа. Само устата му се отваряше и затваряше, без да издаде и звук.
— Свали го. Не е твоя собственост. Не можеш да обличаш чужди дрехи.
Гласът беше тих, но изпълнен със заплаха. Лицето на Стоун беше вдървено от изненада, но изведнъж ръцете му се раздвижиха, сякаш не се подчиняваха на съзнателен контрол. Пребори се със сакото, свали го и го улови за яката, сякаш беше в магазин за мъжка конфекция и искаше да върне дреха, която току-що е пробвал, но не му е харесала.
— На бюрото, моля — каза Тони.
Стоун остави сакото върху бюрото. Опипа го и почувства грапавината на вълнения плат. Тони го придърпа към себе си и претърси джобовете един след друг. Струпа съдържанието им на малка купчинка пред себе си, после грабна сакото, сви го небрежно на топка и го запрати през бюрото върху лявото канапе.
Вдигна писалката „Монблан“, присви устни удовлетворено и я пъхна в джоба си. След това взе връзката ключове, разстла ги върху бюрото и ги разгледа един по един. Отдели ключа за колата и го стисна с палеца и показалеца си.
— Мерцедес?
Стоун кимна безмълвно.
— Модел?
— 500 SL — промърмори Стоун.
— Нов?
Стоун сви рамене.
— На една година.
— Цвят?
— Тъмносин.
— Къде е?
— В гаража на офиса ми.
— Ще го прибера по-късно — увери го Тони.
Отвори едно чекмедже и пусна ключовете вътре. Затвори го и насочи вниманието си към портфейла. Разтвори го, тръсна съдържанието му върху бюрото и избута каквото е останало с показалец. Когато го изпразни, Тони го захвърли в кошчето за боклук. След това хвърли поглед на снимката на Мерилин и я запрати след портфейла. Стоун чу лекото драскане на фотографската хартия в металните стени на кошчето. Тони подреди кредитните му карти една върху друга и ги бутна настрана с жест на крупие.
— Един тип, когото познаваме, ще ни даде за тях сто долара — каза той.
После събра на едно място книжните пари, подреди ги по купюри, преброи ги и ги зашила с кламер. Пусна ги в същото чекмедже, в което бе пуснал и ключовете.
— Какво искате? — попита Стоун.
Тони го погледна.
— Искам да свалиш вратовръзката на мистър Хоби.
Стоун сви безпомощно рамене.
— Питам сериозно. Какво искате от мен?
— Седемнайсет милиона и сто хиляди долара. Толкова ни дължиш.
Стоун кимна.
— Знам. Ще ви платя.
— Кога? — попита Тони.
— Ще ми е нужно малко време, разбира се — отговори Стоун.
Тони кимна.
— Добре. Имаш един час.
Стоун го изгледа.
— Трябва ми повече от час.
— Но имаш само толкова.
— Не мога да ви върна парите за един час.
— Знам, че не можеш — каза Тони. — Не можеш да ги върнеш за един час, за един ден, за седмица, месец или година, защото си безполезен боклук, който не успя да се измъкне от мокрия чувал, нали?