— Какво?
— Ти си позор, Стоун. Получи бизнес, над който дядо ти се е трудил като роб и който баща ти разшири още повече само за да го изхвърлиш в тоалетната, защото си пълен глупак, нали?
Стоун сви рамене, после преглътна.
— Понесох няколко удара — отвърна той, — но какво можех да направя?
— Свали вратовръзката! — изкрещя Тони.
Стоун се стресна, вдигна ръце нагоре и се зае с възела.
— Свали я, гаден боклук! — крещеше Тони.
Най-накрая успя да я развърже. Хвърли я върху бюрото, оплетена на кълбо.
— Благодаря, мистър Стоун — каза Тони тихо.
— Какво искате от мен? — попита Стоун шепнешком.
Тони бръкна в друго чекмедже и извади изписан на ръка лист. Беше жълт, почеркът беше дребен и неравен. Някакъв списък. Вдясно се виждаше колона цифри, които бяха сумирани в долния край на листа.
— Притежаваме трийсет и девет процента от корпорацията ти — отбеляза Тони. — От тази сутрин. Искаме още дванайсет процента.
Стоун го изгледа втренчено.
— Искате контролния пакет?
— Точно така — отговори Тони. — Държим трийсет и девет процента, ако добавим дванайсет, ще станат петдесет и един, което наистина е контролният пакет.
Стоун преглътна пак и поклати глава.
— Не. Няма да направя това.
— Добре. В такъв случай искаме седемнайсет милиона и сто хиляди долара до един час.
Стоун се заоглежда вляво и вдясно като обезумял. Вратата зад гърба му се отвори, набитият мъж със скъпия костюм влезе, мина безшумно по килима и застана със скръстени ръце зад рамото на Тони.
— Часовника, ако обичаш — продължи Тони.
Стоун погледна лявата си китка. Беше ролекс. Металът приличаше на стомана, но беше платина. Беше го купил в Женева. Разкопча верижката и му го подаде. Тони кимна и го пусна в друго чекмедже.
— А сега свали ризата на мистър Хоби.
— Не можете да ме принудите да ви дам повече акции — каза Стоун.
— Мисля, че можем. Свали ризата, разбра ли какво ти казах?
— Слушай, няма да се поддам на натиск — заяви Стоун с цялата самоувереност, която успя да събере.
— Вече се поддаваш — възрази Тони. — Не е ли така? Всеки момент ще изцапаш панталоните на мистър Хоби. Това между другото би било голяма грешка, защото ще те накараме да ги почистиш.
Стоун не каза нищо. Просто гледаше втренчено в една точка, някъде между двамата мъже.
— Дванайсет процента от акциите — каза Тони спокойно. — Защо не? И без това не струват нищо, а и без тях пак ще ти останат четирийсет и девет процента.
— Трябва да говоря с адвокатите си — отвърна Стоун.
— Добре, говори.
Стоун се озърна безпомощно.
— Къде е телефонът?
— Тук няма телефон — обясни Тони. — Мистър Хоби мрази телефоните.
— Тогава как?
— Викай — отговори Тони. — Викай с цяло гърло и може би адвокатите ти ще те чуят.
— Какво?
— Викай — повтори Тони. — Бавно загряваш, нали, мистър Стоун? Събери две и две и си направи заключенията. Тук няма телефон, не можеш да излезеш от стаята, следователно ще трябва да викаш.
Стоун продължаваше да гледа втренчено.
— Викай, долнопробен боклук! — изкрещя Тони.
— Не, не мога — отвърна Стоун безпомощно. — Не знам какво имаш предвид.
— Свали ризата — извика Тони.
Стоун се разтрепери. Поколеба се, с увиснали във въздуха ръце.
— Свали я, гаден боклук! — изкрещя Тони.
Стоун вдигна ръце нагоре и разкопча ризата. Съблече я като автомат, стисна я и затрепери, останал само по фланелка.
— Сгъни я хубаво, моля — каза Тони. — Мистър Хоби не обича нещата му да са в безпорядък.
Стоун вложи цялото си старание. Тръсна ризата, сгъна я внимателно на две, после още на две и я сложи върху сакото на канапето.
— Дай ни дванайсетте процента — каза Тони.
— Не — отвърна Стоун и стисна юмруци.
Стана тихо. Тихо и тъмно.
— Тук обичаме ефективността — каза след малко Тони. — Трябваше да обръщаш повече внимание на ефективността, когато му беше времето, и сега бизнесът ти нямаше да е в тоалетната. Така. В такъв случай кой е най-ефективният начин да направим всичко това?
Стоун сви рамене безпомощно.
— Не разбирам за какво става дума.
— Тогава ще ти обясня. Искаме да се съгласиш. Искаме да сложиш подписа си на лист хартия. Как да го постигнем?
— Никога няма да го постигнеш, копеле такова! — каза Стоун. — Преди това ще обявя фалит. Параграф единайсет. Няма да получиш нищо от мен. Абсолютно нищо. Ще се съдим пет години минимум.
Тони поклати глава търпеливо, като дългогодишен начален учител, който чува поредния грешен отговор.