Откри пощенската кутия, която търсеше. Беше окачена на дървен кол, прогнил от времето и наклонен напред от тежестта на снега през зимата. Около него се виеха трънаци и пълзящи растения. Кутията беше голяма, тъмнозелена, а номерът на къщата беше старателно написан отстрани на ръка. Бе и доста избелял. Вратичката висеше отворена, защото кутията беше претъпкана с поща. Ричър извади пликовете, сложи ги на предната седалка до себе си и затвори вратичката. Върху нея беше изписано името „Хоби“.
Всички пощенски кутии бяха от едната страна на пътя за удобство на пощальона, но къщите бяха от двете страни. От мястото, където беше спрял, се виждаха четири — две отляво и две отдясно. Сви рамене и тръгна към първата вдясно, към реката.
Не беше тази. В края на алеята имаше две къщи, гледащи на север и на юг. Върху портата на едната имаше табела с име: Козински. Пред другата бе паркиран ярко червен понтиак файърбърд. Над вратата на гаража бе монтиран баскетболен кош, на моравата отпред се търкаляха детски велосипеди. Нямаше убедителни признаци обитателите да са възрастни и немощни хора.
Първото от разклоненията вляво също не водеше където трябва. Оказа се второто. Беше обрасла с шубраци алея, успоредна на реката. Върху портата на оградата имаше друга пощенска кутия, потънала в ръжда, свидетелство от времето, когато пощенската служба е била готова да идва по-близо до дома ти. И тя някога е била боядисана в тъмнозелено, но това се долавяше още по-трудно, отколкото при другата. Същият надпис с боя, направен на ръка, призрачно избелял: „Хоби“. В къщата влизаха електрически проводници и телефонен кабел, от които висяха растения като завеси. Вкара колата през портата и продължи нататък. Шубраците от двете страни на пътя дращеха по стъклата. Спря зад стар двуместен шевролет, паркиран под навес. Машината беше огромна — предният капак и багажникът бяха като корабни палуби, а кафявата боя бе станала матова като на всички стари коли.
Изгаси двигателя и слезе, после се наведе и взе пощата от седалката. Къщата беше едноетажна и се простираше на запад към реката. Беше в същия кафяв цвят като колата — стари греди, гниеща дървения. Дворът беше в безпорядък — такива стават поддържаните градини след петнайсет дъждовни пролети и горещи лета при пълна липса на грижи. Между навеса за колата и вратата на къщата имаше широка някога пътека, по която сега едва можеше да се мине заради настъпващите храсталаци. Ричър се огледа и реши, че един пехотен взвод с огнехвъргачки би свършил по-добра работа на това място от всякакви градинари.
Добра се до пътната врата въпреки трънаците, които се закачаха по дрехите му. Имаше звънец, но не работеше. Приведе се и почука. Почака малко и понеже никой не отвори, почука пак. Чуваше звуците на джунглата зад себе си. Насекоми. Чуваше и ауспуха на колата си — изстиваше и пукаше. Почука още веднъж. Изчака малко. Някъде в къщата проскърцаха дъските на пода. Чуха се стъпки, които приближиха пътната врата и спряха от другата й страна.
— Кой е? — попита женски глас, тънък и приглушен от дървената преграда.
— Ричър — извика той в отговор. — Приятелят на генерал Гарбър.
Гласът му прокънтя в тишината. Някакво подплашено животно прошумоля в храстите, ръждясалата ключалка изщрака и вратата се отвори със скърцане. Вътре беше тъмно. Ричър направи крачка напред, за да влезе в сянката на стряхата, и видя стара жена. Беше може би на осемдесет, слаба като пръчка, с бяла коса, прегърбена, облечена в избеляла рокля на цветя, която се разширяваше от кръста надолу над найлонови фусти. Бе виждал подобни рокли на снимки от петдесетте и шейсетте — жени от крайградските райони на градински увеселения, най-често с дълги бели ръкавици, шапки с широка периферия и доволни усмивки.
— Очаквахме ви — каза старицата.
Обърна се и застана странично. Ричър кимна и пристъпи напред. Роклята й беше толкова широка, че за да влезе, трябваше краката му да се отрият в нея. Чу се шумолене на найлон.
— Донесох ви пощата — каза той. — Кутията беше пълна.
Подаде й купчината пожълтели пликове.
— Благодаря — отвърна жената. — Много сте мил. Дотам е далеч, за да отидеш пеша, а когато сме с колата, не искаме да спираме, за да не ни блъсне някой. Пътят е много натоварен и всички карат много бързо. По-бързо, отколкото трябва, струва ми се.