Ричър кимна. Това беше най-спокойният път, който някога беше виждал. Човек би могъл да заспи на осевата линия — шансовете да оцелее до сутринта бяха много добри. Все още държеше пощата. Старицата не проявяваше никакво любопитство към писмата.
— Къде да ги оставя? — попита Ричър.
— В кухнята, ако обичате.
Коридорчето беше тъмно, покрито с мрачна ламперия. Кухнята беше още по-зле. Имаше малко прозорче с жълтеникаво релефно стъкло. Видя отделни кухненски шкафове, байцвани в някакъв кално тъмен цвят, и чудати емайлирани уреди на ментовозелени и сиви точки, върху къси крачета. Въздухът миришеше на стара храна и топла фурна, но иначе беше чисто и подредено. Върху протрития балатум беше постлана стара черга. Видя нащърбена порцеланова чаша, в която бяха оставени чифт очила с дебели стъкла. Домакинята щеше да ги сложи на очите си и да прегледа пощата веднага щом посетителят си тръгне, след като прибере най-хубавата си рокля обратно в гардероба при нафталина.
— Мога ли да ви предложа малко кейк? — попита тя.
Ричър погледна към печката. Видя голяма порцеланова чиния, покрита с протрита ленена кърпа. Беше изпекла нещо за него.
— А кафе?
До печката се мъдреше древна кафеварка с ментовозелен емайл, стъклена дръжка на капака и електрически шнур, чиято изолация беше от прокъсан плат. Кимна.
— С удоволствие ще изпия едно кафе с кейк.
Жената явно остана доволна. Спусна се към печката, роклята й зашумоля. Натисна бутона на кафеварката с тънък, треперещ палец. Беше заредена, готова за работа.
— Ще стане веднага — отбеляза тя, изправи се и се ослуша. Кафеварката избълбука силно и заработи. — Е, а сега елате да ви запозная с мистър Хоби. Буден е и гори от нетърпение да ви види. Докато чакаме кафето.
Поведе го през коридорчето, към малка гостна отзад. Беше четири на четири, пълна с кресла, канапета и стигащи до гърдите бюфети със стъклени витрини, в които бяха подредени порцеланови украшения. На едно от креслата седеше старец. Беше в костюм от корав вълнен плат, син, на места протрит, поне с три номера по-голям за изсушеното му тяло. Яката на ризата му беше като голям колосан обръч около белия му жилест врат. От косата му бяха останали хаотично разположени бели копринени кичури. Китките му приличаха на моливи, щръкнали изпод маншетите на ризата му. Дланите му бяха слаби и кокалести, отпуснати върху подлакътниците на креслото. Под ноздрите му минаваше прозрачна найлонова тръбичка, която бе закрепена зад ушите му. Зад стола имаше кислороден апарат на колелца. Старецът вдигна очи и пое шумно от живителния газ сякаш за да си осигури енергията, нужна му, за да вдигне ръка.
— Майор Ричър — каза той. — Приятно ми е.
Ричър пристъпи напред, улови ръката му и я стисна. Беше студена и суха, напомняше ръка на скелет, увита в плат. Старецът пое още малко кислород и продължи:
— Аз съм Том Хоби, майоре. А тази прекрасна дама е съпругата ми Мери.
Ричър кимна.
— Приятно ми е — каза той. — Само че вече не съм майор.
Старецът кимна и пак пое дълбоко кислород.
— Служили сте — отбеляза той. — Следователно имате право на званието си, струва ми се.
В средата на едната стена имаше иззидана от камъни камина. На рафта над нея бяха подредени множество снимки, монтирани в богато украсени сребърни рамки. Повечето бяха цветни, на млад мъж в маслиненозелена бойна униформа, заснет в различни пози и ситуации. Видя и една по-стара снимка, на друг мъж в униформа, висок, изпънат и усмихнат, ефрейтор от друго поколение. Може би беше самият мистър Хоби от времето, преди сърцето да започне да му създава проблеми. Ричър не бе в състояние да прецени. Нямаше прилика.
— Това съм аз — каза мистър Хоби, когато проследи погледа му.
— През Втората световна война ли? — попита Ричър.
Старецът кимна. В очите му се появи тъга.
— Така и не ме изпратиха на фронта — продължи мистър Хоби. — Записах се доброволец доста преди набора, но сърцето ми беше слабо още тогава и не ме взеха. Прекарах службата си в един склад в Ню Джърси.
Ричър кимна. Хоби протегна ръка назад и завъртя кранчето на кислородния апарат, за да засили притока на газ.
— Ще донеса кафето — обади се старицата. — И кейка.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Ричър.
— Не, няма нужда — отвърна тя и излезе от стаята с шумолене.
— Заповядайте, майоре, седнете — каза Том Хоби.
Ричър кимна и седна на малко кресло, достатъчно близо, за да чува слабия глас на стареца.
Чуваше и дишането му. Нищо повече — само лекото свистене на бутилката с кислород и подрънкване на порцелан откъм кухнята. Нормални домашни звуци. На прозореца имаше щори от лимоненожълта пластмаса, леко притворени, за да не пускат светлината отвън. Реката беше някъде там, вероятно отвъд буренясалия двор, трийсетина мили нагоре по течението от къщата на Лион Гарбър.