Старицата мълчеше. Не ядеше от кейка, не пиеше кафе.
— Дипломира се във Форт Ръкър — продължи Хоби. — В Алабама. Отидохме дотам, за да присъстваме на церемонията.
Подаде му следващата снимка. Беше копие на една от онези, върху рафта над камината — избеляло пастелно небе и трева, високо момче в парадна униформа, с нахлупена над очите фуражка, прегърнало по-възрастна жена, облечена в щампована рокля. Снимката беше с леко разместен фокус, хоризонтът беше малко накриво… Снимал беше суетящ се, задъхан от гордост баща.
— Това са Виктор и Мери — обясни старецът. — Тя не се е променила никак, нали? Оттогава досега.
— Никак — излъга Ричър.
— Обичахме това момче — обади се старицата тихо. — Изпратиха го отвъд океана две седмици, след като направихме тази снимка.
— През юли шейсет и осма — каза Хоби. — Беше на двайсет години.
— Какво се случи по-нататък? — попита Ричър.
— Изкара пълния срок. Награждаваха го два пъти. Върна се с медал. Веднага си дадох сметка, че перспективата да води сметките на малка провинциална печатница е твърде ограничена за него. Предположих, че след като приключи с военната служба, ще стане цивилен летец и ще работи за нефтодобивните компании. В Залива например. Там плащаха много добре на военните пилоти.
— Само че той замина отново — обади се мисис Хоби. — Пак за Виетнам.
— Записа се пак — добави мистър Хоби. — Не беше длъжен да го прави, но каза, че било негов дълг. Заяви, че войната все още продължавала и че е длъжен да вземе участие. Това бил истинският патриотизъм.
— И какво стана после? — попита Ричър.
Двамата мълчаха продължително.
— Не се върна — каза мистър Хоби накрая.
Тишината бе надвиснала като някаква тежест в стаята. Някъде тиктакаше часовник. Звукът сякаш се усилваше все повече и повече, докато накрая заприлича на гневно блъскане с чук.
— Това ме съсипа — каза мистър Хоби тихо.
Кислородът свистеше навън и навътре, навън и навътре през свитото му гърло.
— Просто ме съсипа. Казвах, че съм готов да дам остатъка от живота си само за да прекарам поне още един ден с него.
— Остатъкът от живота си — повтори като ехо жена му. — Само за да прекарам поне още един ден с него.
— Не бяха само думи — продължи Хоби. — И сега съм готов на това. И сега, майоре. Като ме погледне човек… не е кой знае каква сделка, нали? Вече не ми остава много живот. Но тогава го казах и съм го казвал всеки ден от трийсет години насам. Бог ми е свидетел, това не са празни думи. Остатъкът от живота ми за един ден със сина ми.
— Кога го убиха? — попита Ричър.
— Не го убиха — отговори Хоби. — Попадна в плен.
— Бил е пленник?
Старецът кимна.
— В началото ни казаха, че е безследно изчезнал. Предположихме, че е мъртъв, но продължихме да се надяваме. Обявиха го за изчезнал и си остана така. И досега нямаме официално потвърждение, че е умрял.
— И започнахме да чакаме — поде мисис Хоби. — Чакахме с години. И започнахме да разпитваме. Казаха ни, че Виктор е изчезнал и че го смятат за загинал. Само това можеха да ни кажат. Хеликоптерът му бил свален над джунглата и не успели да открият отломките.
— В началото приехме това обяснение — каза мистър Хоби. — Знаехме какво е било. Много момчета загинаха, без да имат гробове. Винаги е така на война.
— После направиха паметника — каза мисис Хоби. — Виждали ли сте го?
— Стената с имената ли? — попита Ричър. — Във Вашингтон? Да, бил съм там. Виждал съм я. Смятам, че е силен монумент.
— Отказаха да впишат името му на нея — каза мистър Хоби.
— Защо?
— Така и не ни обясниха. Питахме, молихме, но изобщо не ни обясниха защо. Просто заявиха, че вече не го смятат за жертва.
— Тогава попитахме за какъв го смятат — вметна мисис Хоби. — Изчезнал по време на бойни действия, това ни отговориха.
— Само че другите изчезнали по време на бойни действия са записани на стената — каза мистър Хоби.
Отново настъпи тишина. Часовникът в съседната стая продължаваше да трака.
— Какво каза за това генерал Гарбър? — попита Ричър.
— Не проумяваше — отговори Хоби. — Изобщо не разбираше защо. Когато почина, все още се опитваше да провери какво се е случило.
Тишина. Свистенето на кислорода, тракането на часовника.
— Но ние знаем какво се е случило — обади се мисис Хоби.
— Така ли? — попита Ричър. — Какво?
— Единственото смислено обяснение е, че е попаднал в плен — отговори мисис Хоби.
— И не е бил освободен — добави мистър Хоби.
— И затова армията го прикрива — продължи мисис Хоби. — Властите са гузни. Факт е, че някои момчета изобщо не са били освободени. Виетнамците са ги задържали като заложници, за да измъкнат международна помощ, кредити и търговски отстъпки от нас след войната. Нещо като шантаж. Нашите власти не са отстъпили през годините, въпреки че момчетата са все още там. Не биха могли да го признаят. Крият фактите и не искат да говорят за тези неща.