— Сега обаче ние можем да го докажем — каза мистър Хоби.
Извади още една снимка от папката и му я подаде. Беше по-скорошна, с ярки, блестящи цветове. Беше направена с телеобектив през някакви храсталаци. Бодлива тел, опъната на колове от бамбук. Азиатец с кафява униформа и кърпа на главата. Автомат в ръцете. Съветски Калашников. Нямаше съмнение в това. Виждаше се и още една фигура. Висок белокож човек на около петдесет, отслабнал, съсухрен, превит и посивял, облечен с избеляла армейска униформа. Гледаше встрани от азиатеца, лицето му бе сгърчено.
— Това е Виктор — каза мисис Хоби. — Синът ни. Снимката е правена миналата година.
— Разпитвахме в продължение на трийсет години — добави мистър Хоби. — Питахме къде ли не. След това срещнахме един човек, който ни разказа за тайните лагери. Не са много и в тях сега има само шепа пленници. Повечето вече са мъртви. Умрели са от старост и болести или от глад. Този човек замина за Виетнам, за да проучи ситуацията. Приближил се е достатъчно, за да направи тази снимка. Дори е успял да поговори с един от другите пленници през оградата. Тайно, през нощта. Изложил се е на голяма опасност. Попитал за името на пленника, когото е заснел. Бил Вик Хоби, пилот на хеликоптер от първа ескадрила.
— Човекът нямаше пари, за да организира бягство — каза мисис Хоби. — А ние вече му бяхме дали всичко, което имахме, за да замине за Виетнам първия път. Нямахме повече пари. Когато се запознахме с генерал Гарбър в болницата, му разказахме всичко това и го помолихме да направи опит да накара властите да платят.
Ричър се вгледа в снимката, в съсухрения човек със сивеещо лице.
— Кой друг е виждал тази снимка? — попита той.
— Само генерал Гарбър — отговори мисис Хоби. — Човекът, който я направи, ни каза да не я показваме на никого. Защото е много деликатна в политическо отношение. Много опасна. Става дума за един ужас, погребан в историята на нацията. Все пак трябваше да я покажем на генерал Гарбър, защото той беше в състояние да ни помогне.
— Какво искате да направя аз? — попита Ричър.
Кислородът свистеше в тишината. Навън, навътре, навън, навътре през прозрачния найлонов маркуч. Устните на стареца помръдваха.
— Просто искаме да се върне — каза той. — Просто искам да го видя поне още веднъж, преди да умра.
С това старците приключиха. Нямаше какво повече да кажат и обърнаха глави към редицата снимки над камината. Ричър остана сам в тишината. След малко старецът вдигна кожената папка с две ръце от коленете си и се протегна, за да му я подаде. Ричър я пое. В началото помисли, че му я дава, за да прибере трите снимки на мястото им. После осъзна, че му предават щафетата. Като церемония. Тяхното издирване бе поето от Лион, сега трябваше да го поеме той.
Папката беше тънка. Освен трите снимки, които бе видял, нямаше кой знае какво — няколко писма до дома от сина войник, няколко официални писма от армията. И няколко документа, показващи как са се стопили спестяванията им за цял живот, както и изпращането на чек за осемнайсет хиляди долара на адрес в Бронкс на човек на име Ратър, за да замине за Виетнам с проучвателна цел.
Писмата от момчето започваха с кратки описания на различните места от Юга, където бе минало обучението му. След това имаше кратко писмо от Мобайл, Алабама, ден, преди да се качи на кораба за едномесечното пътуване през Панамския канал и Тихия океан до Индокитай. Следваха няколко рехави телеграми от самия Виетнам — осем от първия път и шест от втория. Хартията беше отпреди трийсет години, изсъхнала и втвърдена като древен папирус. Като нещо, открито от археолозите.
Не беше кой знае какъв писател. Писмата му бяха изпълнени с баналните фрази, които младите войници пишат до дома. Сигурно по света имаше стотици милиони родители, които пазят като съкровище стари писма като тези, писани по различно време, през различни войни, на различни езици, но посветени на едни и същи неща — храната, времето, слуховете за предстоящи сражения, успокоенията.
Отговорите от военното министерство отразяваха развитието на технологиите през период от трийсет години. Първите бяха на механична пишеща машина с неравни и неравномерно разположени букви, на места зацапани от мастилената лента. После идваха електрическите пишещи машини — доста по-равни и свежи. После компютрите — безупречен печат, на много по-хубава хартия. Изчезнал по време на акция, смята се за убит. Съболезнования. Няма друга информация.