Отдели известно време, за да подбере книги за малките масички. След това дойдоха от цветарския магазин с няколко картонени кутии, пълни с цветя. Мерилин накара момичето да измие вазите, а след това го остави насаме със списание „Юропиън“ и му каза да подреди цветята така, както са там. Един мъж от офиса на Шерил донесе табела „Продава се“ и я заби край пътя до пощенската кутия. Градинарите дойдоха, когато си тръгваха хората за мебелите, и това предизвика няколко тромави маневри по алеята. Мерилин разведе шефа на градинарите наоколо, за да му обясни какво иска да бъде направено, и бързо се прибра вътре, преди да забръмчат моторите на косачките. Момчето от службата за поддържане на басейните пристигна по същото време, по което и хората от службата за почистване. Това донякъде я разконцентрира и за момент не беше сигурна с какво да започне. Но бързо взе решение, каза твърдо на чистачите да почакат и заведе момчето при басейна, за да му покаже какво трябва да се свърши. После пак се върна в къщата, защото почувства глад. Разбра, че е пропуснала обеда, но пък беше изпълнена със задоволство от свършената работа.
И двамата дойдоха в коридорчето, за да го изпратят. Старецът пухтя продължително с кислородния апарат, докато успее да стане от стола, а после забута бавно количката пред себе си, облягайки се на нея като на бастун. Жена му тръгна пред него, а полата на роклята й шумолеше по рамките на вратите и тесните стени на коридорчето. Ричър излезе последен, стиснал здраво кожената папка. Старицата се зае да отключи вратата, докато съпругът й пухтеше и пъшкаше, сграбчил дръжката на кислородния апарат. Най-накрая вратата се отвори и отвън нахлу свеж въздух.
— Тук наоколо останал ли е някой от старите приятели на Виктор? — попита Ричър.
— Това важно ли е, майоре?
Той сви рамене. Бе разбрал, че най-добрият начин да подготвиш хората за лошата новина е да си дадеш вид, че работиш много задълбочено още от самото начало. Слушаха по-добре, ако знаеха, че всички възможности наистина са изчерпани.
— Нужно е да натрупам малко начални сведения — отговори той.
Старците го изгледаха озадачено, но не искаха да разсъждават върху това, защото той беше последната им надежда. Животът на сина им беше в негови ръце, съвсем буквално.
— Ед Стивън от железарския магазин, предполагам — каза мистър Хоби накрая. — Много бяха близки с Виктор още от детската градина, чак до дванайсети клас. Само че това беше преди трийсет и пет години, майоре. Не виждам какво значение може да има сега.
Ричър кимна, защото наистина нямаше никакво значение.
— Имам телефонния ви номер — каза той. — Ще ви се обадя веднага щом науча нещо.
— Разчитаме на вас — каза старицата.
Ричър кимна отново.
— За мен беше удоволствие да се запозная с вас — каза той. — Благодаря за кафето и кейка. И… много съжалявам за положението, в което се намирате.
Те не отговориха. Това, което им каза, бе пълна дивотия. Трийсет години кошмар, а той ги уверява, че съжалявал за положението им? Обърна се, стисна немощните им ръце и тръгна към обраслата с храсталаци алея. Стигна до колата. Стискаше папката и гледаше неотклонно напред.
Излезе на заден по алеята през храсталаците и стигна до главния път. Сви вдясно и подкара по него към града. Скоро Брайтън се появи пред очите му. Пътят се разшири и стана по-гладък — видя бензиностанция и пожарна. Малък градски парк. Супермаркет с голям паркинг, банка, редица магазинчета с обща фасада.
Паркингът на супермаркета сякаш беше географският център на града. Заобиколи бавно и видя детски ясли — в двора имаше растения в саксии и градинска пръскачка, която правеше дъги на слънцето. След това голяма барака, боядисана в матово червено, издигната отделно от всичко останало — железарският магазин на Ед. Завъртя волана и спря пред дърводелската работилница.
Влизаше се през най-обикновена врата, монтирана в средата на бараката. Тя водеше към рафтове с всевъзможни неща, каквито никога не му се бе налагало да купува — винтове, пирони, болтове, ръчни инструменти, електрически инструменти, кошчета за боклук, пощенски кутии, стъкла, дограма, врати, кутии с боя. Тази плетеница водеше към сърцевината на магазина, където под няколко луминесцентни лампи бяха сложени четири тезгяха под форма на квадрат. В квадрата стояха един мъж и две момчета по джинси и ризи, със сини платнени престилки. Мъжът беше слаб и дребен, може би на петдесет, а момчетата явно му бяха синове — по-млади варианти на същото лице и физика, може би на осемнайсет и двайсет.