Джексън извърна глава да се предпази от зловонния дъх на прокиснало вино и вонята на мръсна плът. Беше особено чувствителен към такива неща.
— И престани да крещиш. Ще събереш половината село.
— Лесно ти е… — Лайънъл се опита да сниши глас, но без особен успех. — А с мен какво ще стане? Къде ще ида аз?
— Дори не си сигурен, че госпожа Лорънс е направила завещание. — Джексън леко стегна пръсти около ръката на стареца. — И ако не е, ти като нейна законна половинка, и то по-добрата, ще можеш доволно да потриеш ръце.
— А пък аз си мислех, че тук съм на сигурно място — викна нещастен Лайънъл.
— Пусни — каза Джексън. Гласът му бе спокоен, не груб, по-скоро изморен като на родител, на когото е дошло до гуша от нервните изблици на любимото отроче. — Аз ще го отворя.
Лайънъл пусна чекмеджето и ръцете му увиснаха край тялото, а погледът му остана втренчен в бюрото. Джексън извади нож от джоба на джинсите си. Щрак, и се показа тънко лъскаво острие. Той го пъхна зад ключалката, рязко го завъртя и чекмеджето се отвори. Беше пълно с документи.
Лайънъл ги сграбчи и зачете. Джексън видя логото „Френдс Провидънт“ и синя роза между двете думи. След няколко минути Лайънъл прелисти страниците и ги захвърли на пода.
— Всичко е за попечителския й фонд — едва сдържаше сълзите си и трудно си поемаше дъх. — Винаги е била невероятно упорита в това отношение, Джекс. Молих я да купи апартаментче, да даваме временен подслон на младежи, опитващи се да започнат нов живот. Хора като теб. Но тя беше непреклонна. На света има изключително много егоизъм, духовна нищета, не мислиш ли?
— Не ми харесва да говориш зад гърба й, Лайънъл. Винаги съм смятал госпожа Лорънс за искрен човек в общи линии. Сигурно е слушала адвоката си. Или банката. Сега май трябва да закусиш. Ще ти дойде добре.
— Не съм гладен.
— Трябва и да се измиеш, зъбите също. Така, сутринта от болницата ми казаха „няма промяна“, но до довечера може да настъпи поврат. Ами ако ти разрешат да я посетиш днес следобед? Не можеш да отидеш в този вид. Хайде. — Той хвана влажната, покорна ръка на Лайънъл. — Джекс ще ти направи хубава препечена филийка.
— Толкова си добър с мен.
— Ами напълно си го заслужил, Лайънъл.
— Нали няма да си отидеш?
— Няма, и да ме караш.
Срещата на Барнаби с Ричард Ейнсли беше в десет часа. Веднага ги поканиха в офиса му и им предложиха чай, който Барнаби отказа. Лицето на банковия управител бе сериозно, както подобаваше на случая, заради който се бяха събрали.
— Потресаващо. Още не мога да повярвам — каза човекът и очевидно беше искрен. И фактът веднага намери обяснение в следващите му думи: — Познавам семейството от трийсет години. Ан, госпожа Лорънс, беше на седем, когато за първи път се заех с финансовите дела на баща й.
Барнаби не го знаеше, но посрещна информацията с радост. Никога не можеш да си сигурен какво ще се окаже от полза за следствието.
— Тогава несъмнено ще проявите още по-голямо желание да ни помогнете, сър.
— Разбира се. Как е възможно? Случайно нападение, безсмислено насилие…
— Не сме сигурни, че е било случайно.
— О! — Лицето на Ейнсли веднага се промени. Стана изключително предпазливо и неспокойно. Той подсмръкна и напрегнато се вгледа в гостите си, сякаш около тях още витаеха невидими следи от престъплението.
Това беше доста често срещана реакция у хората. Барнаби се усмихна насърчително и каза:
— Искам да ви уверя, че каквото и да излезе наяве в хода на разговора ни, то ще си остане между нас.
— А… — Ричард Ейнсли тревожно погледна към Трой, седнал близо до вратата и дискретно закрепил бележника си върху коляното. — Е…
Барнаби скочи направо в дълбокото.
— Имаме основание да смятаме, че госпожа Лорънс е била изнудвана.
— Затова ли…
— Какво „затова ли“?
Ейнсли моментално се сви като охлюв в черупката си.
— Трябва да ме разберете, господин главен инспектор, финансовите дела на моите клиенти…
— Господин Ейнсли, докато ние си седим тук, на госпожа Лорънс й правят спешна операция, а изгледите за успех са определено съмнителни. Сега, ако се наложи, ще отида до съдията, за да получа необходимия документ, и ще се върна с него за информацията, която в момента не искате да споделите с нас. За всичко това се изисква време, а всяка минута е от значение. Затова ви моля да ни съдействате.