— Да. Разбирам. О, всичко е толкова ужасно!
— Той закърши ръце, но след малко отвори дневника на бюрото си, провери датите и заговори: — Ан дойде при мен в събота сутринта. На двайсет и втори август. Искаше заем от пет хиляди лири срещу ипотека на къщата. Приемлива сделка, разбира се. „Олд Ректъри“ струва доста. Доходите на Ан са повече от скромни и бях загрижел дали ще успее редовно да си изплаща дълга. Повдигнах въпроса, а тя почти изпадна в истерия, което, естествено, още повече ме разтревожи. Съвсем наскоро беше изтеглила хиляда лири от текущата си сметка.
— Кога, сър?
Ричард Ейнсли почти бе забравил за сержант Трой, който до вратата тихичко си водеше записки. Отново погледна в дневника на бюрото си и отвърна:
— В сряда, на деветнайсети. — После пак се обърна към Барнаби и поясни: — Отбелязал съм — си датата, ако ми потрябва при срещата с нея.
— Значи бяха общо шест?
— Точно така. И при това тя настояваше да са в брой и двата пъти. Изключително тревожно. Така ми олекна вчера, като разбрах, че иска да върне всичко.
— Какво?
— Позвъни ми сутринта към десет и половина. — Ейнсли леко се усмихна, доволен, че е предизвикал такова смайване, дори и при тези нещастни обстоятелства. Човещинка.
— Каза да анулирам договора за заема, защото щяла да върне парите следобеда. О!
О, наистина, помисли си Барнаби, докато наблюдаваше как на лицето на управителя се изписва неподправен ужас.
— Нападателят да не би…
— Боя се, че да — потвърди главният инспектор. — Като е казала „всичко“, вие как го разбрахте — връща всичко, което е взела, или само петте хиляди?
— О, боже мой! Каква ситуация! Никога няма да си ги върнем. Какво ще каже сега шефът?
— Господин Ейнсли?
— Мм?
— Пет или шест?
— Не знам. О, това е ужасно. Ужасно!
Изопачаването на истината бе неразделна част от живота на Луиз от толкова отдавна, че трябваше да минат години, докато осъзнае факта. Огромна част от работния й ден беше минавал в лъжи. Не че гледаше на нещата по този начин. В края на краищата кой не лъжеше във финансовия свят? Брокери, анализатори, финансови съветници — всички бяха готови да скрият или преиначат истинското състояние на нещата или поне онова, което смятаха за истинското състояние, и същевременно се мъчеха да разгадаят фалшивите презентации на другите. Затова Луиз изобщо не се затрудни, когато преди малко се обади по телефона в болницата „Стоук Мандевил“ и измисли последната си малка лъжа. Сега вече стоеше пред регистратурата и си каза името.
— Госпожа Форбс ли?
— Точно така. Позвъних ви преди малко.
— А, да. Сестра ви е на третия етаж. Вземете асансьора, а аз ще се обадя да предам за посещението ви. — Служителката на регистратурата, красива азиатка, погледна Луиз и добави: — Много съжалявам за сестра ви, такова ужасно нещо да й се случи.
— Благодаря ви.
Медицинска сестра посрещна Луиз, съобщи й почти същото и я поведе по дълъг тих коридор, обувките й скърцаха върху линолеума. Отвори врата в края на коридора и двете влязоха в стаята.
Луиз спря насред крачката си. Сърцето й подскочи и изведнъж заби с бясна скорост. Без никаква причина внезапно я бе обзел страх. Ан лежеше съвсем неподвижна в тясно желязно легло. Точно в центъра, забеляза Луиз. Двете й рамене бяха на абсолютно равни разстояния от ръба на леглото. Това може, разбира се, да се постигне, ако пациентът е в пълно безсъзнание, за да се задоволи човешката пристрастеност към ред и симетрия.
Светлината в стаята беше синя. Разни уреди бръмчаха доста шумно. Имаше няколко компютърни екрана, на единия трептеше зелена линия, която постоянно ту се надигаше, ту спадаше, толкова позната на любителите на докторските филми.
Един-единствен стол стърчеше до леглото, приличаше на стол от офис — седалката бе тапицирана с туид, а облегалките бяха от метални тръби. Луиз не седна. Застана до долната част на леглото и се загледа в Ан. Не забелязваше никакви признаци на живот. Никога не бе виждала мъртвец, но бе сигурна, че изглежда точно така. Кожата на Ан, поне това, което се виждаше от нея, нямаше никакъв цвят. Гърдите й нито се повдигаха, нито спадаха. Изпънатият болничен чаршаф не помръдваше. Игла в ръката й я свързваше с бутилка, закачена на стойка до леглото. Тръба бе вкарана в устата й, а друга висеше от носа й.
Разтревожена, Луиз се обърна към сестрата.