— Тя не диша.
— Апаратът го прави вместо нея. Не сте ли говорили с доктор Милър?
— Не. — Сърцето на Луиз се преобърна. — Трябваше ли?
— Скенерът показа съсирек в мозъка й, за съжаление. Днес ще я оперираме.
— Какви са шансовете…
— Възможно най-обнадеждаващи. Госпожа Лорънс е в добри ръце.
Луиз нервно се огледа.
— Не трябва ли някой непрекъснато да стои при нея?
— Има, почти през цялото време. Не се тревожете, тя е под наблюдение. При най-малката промяна в дишането, сърдечния ритъм, пулса или кръвното налягане веднага се включва аларма.
Луиз бе донесла букет от градината на „Олд Ректъри“. Не бе искала разрешение, просто беше отишла с градинските си ножици и бе набрала от цветята, които Ан най-много обичаше. Ружи, оранжеви и кремави напръстници, последните прецъфтели рози със силен мускусен аромат. Само веднъж хвърли поглед към къщата, а и никой не дойде да я спре. Обади се в болницата да разбере как е Ан и я осведомиха, че могат да я посещават само близки роднини. Значи Лайънъл, който живееше в свой егоистичен свят, сигурно никога не би се сетил да донесе и едно цвете, какво остава — да подбере любимите цветя на жена си.
Луиз гледаше приятелката си и си даде сметка колко абсурден и глупав бе импулсът й да донесе букет. Явно не бе схванала колко сериозно е състоянието на Ан. Беше си представяла как идва в съзнание, навярно още по време на посещението й, и излиза от критичното положение, щом види цветята. Или как, макар и в безсъзнание, е в състояние да усети миризмата и да разпознае аромата на розите, за които така всеотдайно се грижеше.
Глупачка, глупачка! — сгълча се Луиз и седна край леглото. Хвана ръката на Ан и едва не я изпусна. Толкова беше студена и безжизнена. И все пак Ан беше все още там. Каквото и да изчезва, когато някой умира, наречете го същността на човека или както щете, но то бе още в Ан.
Луиз изпита необходимост да говори. Кой можеше да е сигурен, че Ан не чува? Опита наум няколко различни изречения, но всички звучаха патетично. Смъртта бе на дъх разстояние, а единственото, което й хрумваше, бяха все банални глупости като в ежедневните сапунени телевизионни сериали. „Ан, аз съм, Луиз. Чуваш ли ме? Всички мислим за теб. Толкова ни е мъчно. Поздравяват те всички с много обич. Ти ще се оправиш.“ (Последното определено беше върхът на безумно нереалистичен оптимизъм.)
Накрая Луиз не каза нищо. Само целуна Ан по бузата, нежно стисна ръката й и се опита да си представи какво имаше под стегнато увитите бинтове.
Джекс я бе подредил така. Тя го беше видяла да бяга. Е, да се измъква. Но Вал пък каза, че това е невъзможно. Всъщност е бил с Джекс по време на нападението. Не можеше да е вярно. Но сигурно не би лъгал, за да прикрива Джекс — не и за нещо толкова ужасно.
Възможно ли бе да се е припознала? Луиз затвори очи, опита се да възстанови мига, когато се канеше да отвори вратата на колата, и отново видя тъмната фигура да нараства в огледалото й и бързо да изчезва. Беше станало изключително бързо, за миг. И въпреки това бе напълно сигурна.
Вероятно тогава е мислила за Джекс. Възможно. Напоследък май почти не мислеше за друго. Дали пък, без да иска, не е наложила образа на Джекс върху велосипедиста — умът може да ни играе номера, да ни мами, да ни заблуждава. Всички вярваме в това, в което искаме да вярваме.
Вратата се отвори с леко свистене. Медицинската сестра се появи, усмихна се извинително и обясни, че е време да се погрижат за госпожа Лорънс.
Луиз се изправи и посочи цветята.
— Някой би ли…
— Ще ги сложим във вода, не се безпокойте. — После доста смутено сестрата смени темата: — Уведомихме господин Лорънс за състоянието на жена му. Чудя се, да не би да има някакво семейна, как да кажа… неразбирателство?
— Моля? — по лицето на Луиз се изписа пълно недоумение.
— Дали има някаква причина той да не идва при нея? Дори не се е обаждал.
Луиз караше по улиците на Костън на път за Фърни Басет и усети, че е невъзможно да се прибере вкъщи. Просто не можеше да се изправи лице в лице с Вал толкова скоро след като бе видяла Ан. Нямаше как да си сложи фалшивата маска и да се прави на загрижена за бъдещето на онова същество, което съсипваше живота и на двама им. Освен това се съмняваше, че би успяла да скрие гнева си срещу съпруга на Ан, който изобщо не се бе поинтересувал от нея.
Беше един часът и реши да остане да обядва в града. Инстинктивно избегна многоетажния паркинг и с риск за глоба за неправилно паркиране остави яркожълтия си „фиат“ в една уличка.