В Костън имаше само две кафенета. Едното — „Минис Пантри“ — непоносимо задимено, а в „Софт Шуу“ готвеха ужасно мазно. Луиз реши да отиде в „Спред Ийгъл“, където, според „Гуд Пъб Гайд“, се предлагаше доста прилична храна. Салонът бе полупразен, понеже не беше пазарен ден.
Забеляза вестниците и докато пиеше „Гинес“ и чакаше да й донесат пържола и пудинг с бъбреци, задушено зеле и картофени крокети, реши да прочете страниците за изкуство в „Гардиън“. Трудно се съсредоточаваше върху отзивите за различните музикални и театрални събития. Доскоро в значителна степен те бяха част от живота й, а сега й се струваха на светлинни години.
На другия край, над бара, висеше телевизорче „Сони“. Бяха го пуснали тихо. Затова, като започнаха местните новини, Луиз остави вестника, взе си чашата и се приближи, за да ги чуе. Цивилна жена, представена като говорител на полицията, прочете обръщение, в което гражданите се призоваваха да дадат информация за вчерашно произшествие в Костън. Към три часа следобед било откраднато колело от Дентън Стрийт. Велосипедистът вероятно се отправил към Грейт Мисендън. Възможно било крадецът да е свързан с по-сериозен инцидент. Дадоха и телефонен номер. Луиз го записа.
Хората изненадващо бързо реагираха на телевизионното обръщение и до два и половина, когато Барнаби и сержант Трой се върнаха от стола и влязоха в заседателната зала, вече бяха получени няколко обаждания. Все още потънал в блажените спомени за висококалоричната вечеря в ресторанта предната вечер, главният инспектор хапна съвсем малко и съответно остана с ясен ум и изпълнен с енергия.
Барнаби седна на бюрото си в ужасно настроение, отчасти заради това, че се бе потвърдило (или поне така смяташе) предположението, че Ан Лорънс е изнудваното лице и е била готова да плати поне веднъж, а вероятно и втори път, защото е изтеглила още пари, навярно за да плати второто искане.
Барнаби си припомни краткия им телефонен разговор преди няколко дни. Беше му се сторила доста спокойна, дори весела. Каза, че нямала търпение да разговаря с него. Това, свързано с намерението да върне парите, навеждаше на мисълта за решението й да не плаща. Освен това е възнамерявала да каже на полицията какво точно се е случило.
Барнаби отново измърмори под носа си нещо за прищевките на съдбата, докато гледаше как сержант Трой идва към заседателната зала с куп хартия в ръка. Изражението му беше някак предпазливо.
— Какво искате първо, сър? Добрата или лошата новина?
— Това, което не искам — озъби се Барнаби, — са глупави игрички. Или изтъркани стари максими, които съм чувал хилядократно и още първия път не са ми се сторили особено остроумни.
— Така. Добрата… — Прекъсна го невъздържано ръмжене. — Извинете. Получихме девет обаждания. Всичките автентични, бих казал, защото описанията на велосипедиста почти не се различават. Дори го имаме на филм…
— Имаме го на филм? — Барнаби удари с юмрук по бюрото си от вълнение. — Значи го пипнахме!
— Магазинът за мъжка мода „Топ Гиър“ до кафене „Софт Шуу“ има две подвижни охранителни камери. Едната покрива вътрешността на магазина, другата — вратата и малък участък от улицата. Нашият човек е заснет на втората камера как избутва колелото на паважа и заминава. — Трой обърна последната страница и остави купчината листове на бюрото. — В момента носят филма насам.
— При такава добра новина не мога да си представя каква лоша би ми казал — вдигна вежди Барнаби.
— Мъжът е носел раничка и е бил облечен в черно от глава до пети. Ръкавици, плетена шапка, клин, всичко. — Трой наблюдаваше как шефът му смила информацията. Обляга се назад вбесен. Кой ли не би бил? — Значи парцалите, които Джекс измъкна от пералнята…
— И върху които криминалистите работят вече двайсет и четири часа… — Барнаби ядосано набра номера на лабораторията.
— Изобщо не са свързани със случая. — Трой гледаше шефа си с известно съчувствие. — Защо е решил да ги сложи в пералнята, как мислите? Защо просто не извади нещо от гардероба?
— Това е неговата представа за забавление. Надявал се е, че ние ще си кажем хей, тия дрехи са изпрани твърде бързо. Сигурно е бил с тия джинси и с тая тениска.
Е, точно така си и помислихме, сети се сержант Трой.
— Умно е пустото му копеле — изтърва се той на глас.