С това разговорът за мъжа в колата се изчерпа. Върнаха се отново към темата, с която бяха започнали. Много по-интересна от работата на непознатия и определено по-обезпокоителна. Какво ставаше в „Олд Ректъри“?
— Не можех да повярвам на очите си — заяви Хети. Беше го казвала и преди, но сцената, събудила недоверие към собствените й сетива, бе толкова необикновена, че Евадни не се усъмни в думите й нито за миг. — Да си сложи краката на кухненската маса! Горката госпожа Лоръис не разрешаваше изобщо да влиза в къщата, а сега лежи на смъртно легло.
— Невероятно — възкликна Евадни и наистина изглеждаше потресена. — Какво ли мисли Лайънъл за това?
— Нещо е станало между тях — отбеляза Хети. — Тя не му занесе обяда горе, преди да отиде в Костън. По-рано никога не се е случвало. Той се беше затворил в кабинета си. Тя се качи в колата и го остави сам да се оправя.
— Сигурно са се скарали.
— Надявам се.
— Хети!
— Крайно време е госпожа Лорънс да се замисли за себе си. Той от години се разпорежда с живота й. Нещо повече — и аз не бих искала това да продължава, — прави всичко на неин гръб — с нейните пари. Като една пиявица е този човек.
Евадни кимна. Целият Фърни Басет знаеше, че харчи парите на Ан.
— А когато си тръгнах, ровеше в документите на бюрото й като луд. Късаше ги, хвърляше ги. Лицето му беше като на пуяк. Ако не получи някой ден инфаркт, па на.
Това напомни на Евадни да попита дали Хети е звъняла през деня в болницата.
— Сутринта. Казаха „няма промяна“, но ако не си близък роднина, невинаги те информират. Аз им викам: „Аз съм й най-близкият човек на света.“ Но те си знаят тяхната. — Устните на Хети увиснаха и затрепериха. — Като беше малка, обичаше да идва в кухнята: аз я научих да прави сладки. Никога не използваше формичките. Винаги искаше сама да си оформя тестото. Цветя, контета, дори къщички. Тогава мислех, че като порасне, ще стане художничка.
Евадни отиде до приятелката си и я прегърна през потрепващите рамене.
— Как може някой да е толкова жесток? — изплака Хети.
Евадни полюля Хети напред-назад за малко.
— Хети, искаш ли да кажеш молитва за нея?
— Какво?
— Може да помогне.
Хети не изглеждаше особено сигурна. И нищо чудно, помисли си Евадни. При такъв живот като нейния трудно се създава чувство за благодарност.
— Ами… ако наистина така смяташ. — Хети направи несръчен опит да стане, но Евадни нежно я накара пак да седне.
— Не, не. Не е необходимо да коленичиш. Господ не се интересува от това — важното е да го правиш от сърце.
— Не знам какво да кажа.
— Не е нужно да казваш каквото и да било. Просто си представи Ан, обгърната от божествена светлина. И задръж този образ.
Евадни започна тихичко да се моли. Хети се опита да си представи Ан, обгърната от божествена светлина. Тя се появи с нещо като ореол, като на илюстрациите в Библията, която четяха в неделното училище преди години. Замисли се как да придаде яркост и се сети за халогенния прожектор в градината на „Олд Ректъри“, чиято светлина й се стори подходяща.
Из стаята седяха или лежаха в пълна тишина шест светли топки козина. Нито едно не се почеса, дори не се прозина. Пекинезите на Евадни бяха свикнали с подобни моменти и знаеха точно какво се иска от тях.
Вече беше шест и половина вечерта и Барнаби бе прекарал близо два часа затворен в кабинета си. Заседателната зала му се струваше шумна и разхвърляна дори когато нищо особено не се случваше, а на него му трябваше тишина. Искаше да е сам, за да мисли. Сержант Трой влизаше от време на време, за да му съобщи някоя новина и да му донесе чаша силно колумбийско кафе.
Преди половин час му беше донесъл изключително задоволителен доклад от криминалистите за колата на семейство Лорънс. На изтърканото парче килим, с което беше покрит багажникът, бе намерено влакънце лъскав черен ацетат. Имаше и песъчинки, покрити с бял материал, който при по-подробно изследване се оказал градинска вар. Нищо особено — Ан Лорънс сигурно често е товарила колата с подобни неща, купени от „Градинския център“, но ако съвпаднеха точно с песъчинките, открити по обувките на велосипедиста, тогава наистина можеха да се поздравят със сериозна улика.
Проблемът бе, че не разполагаха с обувките на велосипедиста, нито с дрехите му, нито с колелото му. Досега търсенето не бе постигнало нищо. Предвид малкото време, което е имал, нямаше начин да не го е оставил някъде съвсем близо до селото.