С пристигането на съобщенията за облечения в черно мъж двама полицаи бяха изпратени в апартамента на Джекс да потърсят дрехите и чантата на Ан Лорънс. Не откриха нищо. Следователно или е носел допълнителни дрехи — затова е бил с раница, — или предварително е бил скрил нещо за преобличане, където е планирал да остави колелото. Дамската чанта не може просто да се е изпарила. Скоро след като полицаите си бяха тръгнали от „Олд Ректъри“, Лайънъл Лорънс позвъни в участъка и доста несвързано се оплака от полицейски тормоз.
Точно като стигна до точката, в която бе направил крачка напред и две назад в разсъжденията си, главният инспектор с удоволствие посрещна отварянето на вратата, което го разсея за миг, още повече че този път Трой пристигна с димяща чаша силен чай „Тайфу“ и пакет бисквити. За щастие бяха „Рич тий“, които Барнаби не би пипнал и да умираше от глад. Изобщо не струваха откъдето и да ги погледнеш.
— Знаеш, броя калориите, сержант.
— Да, шефе. Само… ами помислих си, че с едната салата на обяд…
Барнаби отказа бисквитите с величествен жест и попита дали се е появило нещо ново.
— Пристигна докладът на нашия човек във Фърни Басет. Изглежда, Джексън още не си е показвал носа извън къщата. Детектив Бенет е поел дежурството. Колко време ще ви позволят да наблюдавате сградата, шефе?
— Ако няма резултат до трийсет и шест часа — сваляме наблюдението. Това е последното им решение.
— Мислите ли, че Джексън ги е видял?
— Как? През стените на „Олд Ректъри“ ли?
— Нищо не би ме учудило при тая отрепка. О, пристигна и филмът от магазина „Топ Гиър“.
— Защо не ми каза?
— Казвам ви.
Сержант Трой се залепи до вратата, за да пропусне Барнаби, който грабна чашата си и бързо излезе от стаята. Нямаше защо да бърза толкова, но на Трой не му даваше сърце да му го каже. Вече беше гледал филма с другите в заседателната зала и всички бяха страшно разочаровани, защото записът бе доста безполезен. Да мигнеш, и пропускаш влизането на негодника в кадър.
— Хайде де — нямаше търпение Барнаби. Настани се на един стол и се наведе напред, подпирайки ръце на коленете си, впил поглед във видеото. Филмът започна. Сиво-сини фигури, натоварени с чанти или бутащи количките на магазина, апатично ходеха по тротоара, минаха две весели момичета, хванати под ръка. Появи се малчуган, кацнал на раменете на баща си. Никой май не подозираше наличието на камера. Изведнъж през екрана премина черна светкавица.
— Какво беше това? — попита Барнаби.
— Нашият човек — отвърна Трой.
— О, мамка му! — Раменете на главния инспектор увиснаха. — Добре, върни и натисни пауза.
Изпитателно наблюдаваха слабата фигура, стиснала кормилото на откраднатия велосипед. Колелото беше наполовина на тротоара, наполовина на улицата и колоездачът се канеше да скочи на седалката му. Дори и на стопкадър, заснет само откъм гърба, ясно личеше как се напрягат мускулите, заредени с чудовищна енергия.
— Същият ръст като Джексън, същото телосложение — отбеляза инспектор Картър.
— Разбира се, че са същият ръст и телосложение! — Барнаби гневно блъсна стола си назад. — Защото е същият проклет човек.
— Да увеличим ли кадъра, шефе? — попита сержант Бриърли.
— Може, но не виждам как ще помогне.
— Само да беше заснет от другата страна — въздъхна детектив Григс и добави: — Това копеле има дяволски късмет.
— Рано или късно ще му изневери — отсече Барнаби. — Винаги така става. Дори и да е дяволски.
Луиз не беше споменала на брат си за своето посещение в болницата. Не го скри нарочно, но си спомни, че при предишния разговор темата за нападението над Ан бе довела брат й моментално до гневен изблик, последван бързо от разпалена реч срещу полицията, задето тормозела Джекс. Сега времето, в което можеше между другото да спомене за болницата, бе отдавна отминало (беше се прибрала преди осем часа).
Отзова се обаче на призива на полицията. Беше се обадила на дадения по телевизията номер от будка до пощата на площад Маркет Скуеър и бе описала велосипедиста, без да споменава, че го е познала. Не можа да се застави да го каже, дори и анонимно. Не беше готова да свидетелства лично и да го идентифицира — отчасти от страх за собствената й безопасност, но най-вече заради болката, която би причинила на Вал — всяко подобно признание беше безсмислено. Много се срамувате от това. Споменът за времето, прекарано в интензивното отделение, беше все още пресен и болезнен и Луиз знаеше, че ако Ан умре, ще каже истината каквото и да й струва. Естествено, най-много й се искаше Ан да се оправи и да е в състояние сама да каже на полицията кой я е нападнал.