При тази мисъл Луиз изведнъж се изплаши: ами ако Джекс реши да се промъкне в болницата, за да затвори веднъж завинаги устата на Ан? И какво щеше да му попречи? Пред вратата на стаята нямаше пазач, нито някой от болничния персонал вътре. Много лесно й беше на онази сестра да твърди, че почти винаги имало някой при Ан. Достатъчно беше този някой да не е там за минута — колко му е да се изтръгнат от щепселите жизненоважните контакти и животът да напусне безпомощната Ан тихо и незабелязано. Полицията вероятно я смяташе за жертва на случайно нападение, явно не намираха за необходимо да й осигурят охрана. Луиз реши, че става мелодраматична. Прекалено много филми гледаше — в съзнанието й изплува сцена от „Кръстникът“, — но каквото и да си казваше, тревогата не я напусна.
Обади се в болницата. И без това си беше наумила да звънне, за да разбере как е минала операцията, но не чу нищо успокоително. Операцията била рутинна. Госпожа Лорънс още не е излязла от упойката. Никой не беше я посещавал.
По-скоро внезапен хлад във въздуха, отколкото шум й подсказа, че входната врата се отваря и затваря. Брат й бавно влезе в стаята. Мълчаливо кимна и се тръшна на яркочервения кадифен фотьойл с формата на огромна мидена черупка.
Върнеше ли се от апартамента над гаража, Луиз бе свикнала да вижда изражението му на смесица от радост и болка и походката, сякаш половината му кокали са били смазани от бой. Сега с облекчение забеляза, че брат й изглежда почти нормално. Или поне толкова нормално, колкото изобщо бе възможно да изглежда напоследък.
— Как е там?
— Джекс се е преместил в къщата — в гласа му прозвуча огромното разочарование от факта. Не бе успял дори да докосне младежа. — Грижи се за Лайънъл.
Луиз изведнъж усети как й се сви под лъжичката от мрачно предчувствие. Знаеше, че трябва да спре дотук. Да каже „колко мило“ и да не се опитва да задълбава повече, но не можа да устои на ужасното си любопитство. Умираше да разбере защо Лайънъл не е отишъл да види жена си. Дори не се е обадил в болницата.
— Лайънъл сигурно е много разстроен?
— Съвсем се е сбъркал горкият. Не знае ден ли е, нощ ли е.
— Ходил ли е да я види?
— О, да. Ходили са тази сутрин.
— Те ли?
— Какво искаш да кажеш?
— Извинявай. Просто си помислих… че Ан като е толкова… обикновено повече от един посетител…
Езикът й се препъваше в думите, а сърцето й заби по-бързо. Зададе му въпрос, на който предварително знаеше отговора — бе прекрачила границата между честността и измамата. Луиз се вторачи в брат си ужасена. Никога не бяха играли такива игрички помежду си. Той също се загледа в нея, отначало замислено, после с все по-ясно изразено подозрение.
— Някой трябва да закара Лайънъл. Това имах предвид с множественото число.
— О, да. Извинявай. Не съобразих.
— Какво се крие зад всичко това?
— Нищо. Просто си говорим.
— Не е вярно — щеше да се ядоса всеки миг. Луиз се опита да измисли как да се измъкне по възможно най-добрия начин. Дали да не каже, че е изморена, и да си легне, той просто ще свие рамене и ще забрави. Със стария Вал нямаше да има проблеми. Но новият съсипан Вал беше толкова избухлив, така готов да отвърне със сляпа ярост на всяка реална или въображаема обида. В случая беше и прав. Тя не бе честна с него и си беше заслужила подозрението му. Май ще е по-добре просто да му спести истината.
— Днес ходих да видя Ан.
— Какво?
— Към обяд.
— Защо не ми каза?
— Не можах. Беше толкова ужасно, Вал. Тръбички и системи, уреди… а горката Ан сякаш изобщо не е жива.
— О, боже, Лу.
— Тя умира, знам, че умира. — Луиз избухна в сълзи. Вал се измъкна от фотьойла, дойде при нея и я скри в обятията си, както правеше, когато бе малко момиченце. За миг Луиз си позволи да потъне в измамната надежда, че всичко отново е както преди. После копнежът по предишната искреност помежду им, желанието да изяснят абсолютно всичко я тласна да продължи разговора:
— Казаха… — ридаеше много силно и почти не можеше да говори — той не е ходил да я види…