— Кой?
— Лайънъл.
— Невъзможно.
— И дори не се е обаждал по телефона.
— Не си говорила, с когото трябва. Хората на регистратурата се сменят непрекъснато.
— Каза ми го сестрата в интензивното отделение.
Тогава Вал се отдръпна. Отначало физически, топлата мускулеста плът на ръцете му се стегна, Луиз се почувства прегърната от две дъски. После брат й даде воля на емоциите си.
— Мислех, че си спряла с тия номера — гласът му беше студен, изправи се и се отдалечи от сестра си.
— Вал, не си отивай!
— Мислех, че си се променила… започнала си да разбираш.
— Така е — изплака Луиз.
— Сега пък го наричащ лъжец. — Той сведе поглед към нея, в който имаше съчувствие. — Поканих Джекс да живее тук, Луиз. Независимо дали ти ще се изнесеш, или не. Просто ще трябва да го приемеш.
— Как мога да приема нещо, което те прави толкова нещастен?
— Не става въпрос за щастие. Става въпрос за радостта да си жив.
Сестра му си легна и плака, докато заспа, а Вал седна до прозореца в стаята си и се загледа в големия кедър край алеята към „Олд Ректъри“. Луиз бе ридала много силно, прекалено дълго и той се бе изплашил да не се разболее. Въпреки това не отиде при нея, защото не можеше да й каже онова, която тя копнееше да чуе, и бе наясно, че присъствието му само ще я измъчи още повече.
Това, което й беше казал — че се радва, задето е жив, — бе самата истина. Както беше истина, че от доста време изпитваше и болка, и страх. Отдавна обаче бе отминал мигът, когато можеше да спре. Сега вече не беше в състояние да слага на везните нещастието и удоволствието и да се опитва да реши дали играта си заслужаваше усилието.
Данте беше прав. И Фон Ашенбах. Гледай, желай страстно след това, обичай и боготвори младостта и красотата. Само не се докосвай до нея. Ами онзи „огън в слабините“ — паметно описание на сексуалния нагон, прочетено някъде. На Вал му се струваше, че колкото по-често задоволяваше копнежа си по Джекс, толкова по се засилваше този копнеж. Тази вечер, докато седеше като на тръни в разхвърления хол на голямата къща и разпитваше за жената на Лорънс, Вал си мислеше, че ще изгори.
Джекс и Лайънъл седяха срещу него на дивана, изцапан с червени петна. Джекс пиеше кока-кола, езикът му влизаше и излизаше като риба от стъклената чаша. Посегнеше ли за чашата си, татуираното водно конче минаваше през снопа светлина откъм подвижния лампион и оживяваше. Лайънъл седеше като сомнамбул: спокоен, усмихнат, без да гледа никъде и в никого.
Вал не остана дълго. Непоносимо му беше да е на една ръка разстояние от Джекс и да не може да го докосне. Сините очи на момчето светеха с явна покана за секс. Немирният език, с който го дразнеше, вече беше докарал Вал до лудост. Молеше се Джекс да предложи да го изпрати до вратата, а може би дори да излязат навън за миг и да се доближи до него в тъмното. Но Джекс не помръдна. Само му махна иронично за довиждане и вдигна чашата си.
Вал не си правеше илюзии за живота, който щяха да водят, когато момчето се премести в дома му. Любовта му към Джекс бе невероятно силна и го правеше напълно безволев. Щеше да дава и да дава, докато започне да го боли. Докато не само банковата му сметка остане без пукната пара, но и докато в сърцето му не остане капка кръв. Джекс щеше да взема, физически, емоционално и финансово, колкото иска и докато му изнася. А после ще изчезне. Никога нямаше да започне да харесва Моцарт или Палестрина. Нито пък някога щеше да го убеди да чете вестници за възрастни, да не говорим за Балзак и Остин. Сега Вал си даваше сметка, че подобни пигмалионски копнежи бяха безнадеждно глупави. Но не бяха позорни и той не можеше да им се надсмее, както би направил, ако някой друг имаше подобни мечти.
Мрачното прозрение, в което не се виждаше нито лъч светлина или утеха, не разстрои особено Вал. Харесваше му готовността да приема всичко и вярваше, че ще се справи, когато дойде краят, макар мисълта за това да го изпълваше с отчаяние.
Нямаше с кого да го сподели. Вал имаше няколко добри приятели, и хетеро и хомосексуални, но сред тях нямаше нито един, който би го разбрал. Бруно щеше, може би, но сега той бе само облак прах някъде над Куантокс13, където толкова обичаха да се разхождат. Тогава, докато пръскаше праха му, си мислеше, че всеки миг ще умре, разкъсван от непоносима самота, а сега прекарваше всеки миг от живота си в копнеж по друг.
Изправи се скован — Луиз най-сетне беше утихнала — и разтри мускулите на прасците си. Сутринта се бе събудил с ужасно главоболие и не беше въртял педалите нито навън, нито на стенда в гаража; понеже от месеци не беше пропускал ден, сега краката му се бушуваха.