— За бога, какво има?
— А, Луиз… Направих нещо… ужасно… Не мога да ти кажа — изхлипа тя и избухна в сълзи. Луиз прегърна слабичките рамене на приятелката си и Ан плака ли плака, бавно осъзнавайки колко й е било нужно.
— Разкажи ми.
— Не мога, ужасно е.
Луиз си помисли колко коренно различна представа имаха с Ан за това кое е ужасно.
— Да не си пропуснала пак да включиш старата мама Крейвън в списъка за носене на цветя в църквата?
— Вдигнах… скандал. На Карлота.
— Браво на теб.
— Тя избяга.
— Имах си хас да не избяга. — Луиз си бе съставила собствено мнение за момичето.
— Лайънъл не може да я намери. Търси я навсякъде.
— И това ли е всичко?
След дълга пауза Ан прошепна:
— Да. — Беше спряла да трепери, но пък ужасно пребледня. Погледът й се плъзна встрани, мина над рамото на Луиз и се заби в земята.
Луиз си помисли, че Ан е най-нескопосаният лъжец, когото е срещала някога. Първата част от историята звучеше правдоподобно. Луиз й повярва: сигурно са се скарали с Карлота, навярно е избягала, но имаше и още нещо. Сто процента.
— Кога се случи?
— Снощи.
— Съобщихте ли на полицията?
— Не! — леко извика Ан.
— Добре, скъпа — промълви Луиз и погали Ан по косата с бавни, успокоителни движения. — Добре…
— Извинявай. — Ан извади от джоба на ризата си смачкана на топка носна кърпичка и си издуха носа. — Лайънъл твърди, че тя едва ли би одобрила… да намесваме… свинете.
„Свинете“. Луиз губеше търпение. Ако Лайънъл си мислеше, че като подражава на младите, ще стане един от тях, жестоко се лъжеше. Остава да си нахлупи бейзболна шапка с козирката назад и да си сложи тениска на „Рейдиохед“5.
— Не мога да те оставя тук — заяви Луиз, стана, хвана Ан за ръка и й помогна да се изправи. — Ела у нас да пием по чаша чай.
— Не мога.
— Разбира се, че можеш. — Подкрепяйки Ан под ръка, я поведе по алеята. — Имам страхотен кекс с аромат на кафе от „Макс енд Спенсър“.
— Трябва да се обадя на Лайънъл…
— Глупости. Изобщо няма да забележи, че те няма.
— Вярно — тъжно се съгласи Ан. — Май няма да забележи.
Кенди винаги бе приемала госпожа Ледърс за своя стопанка и беше убедена, че и госпожа Ледърс смяташе така. Но и двете не даваха външен израз на това, особено когато Чарли беше наблизо. Тази вечер се бе затворил в предната стая, където обикновено се хранеха и гледаха телевизия, и от толкова време седеше там в пълна тишина, та госпожа Ледърс реши, че е заспал. Затова потупа с ръка по краката си. Кенди се поколеба, хвърли тревожен поглед към затворената врата на предната стая, но после скочи и се настани в скута й.
Госпожа Ледърс погали златистокафявите й уши, които приличаха на триъгълни филийки току-що препечен хляб. Почеса кучето по коремчето и Кенди заскимтя от удоволствие. Госпожа Ледърс се зачуди какво ли правеше мъжът й. Беше минал почти час, откакто бе потънал в онази стая с вчерашния вестник „Пийпъл“, ножица и тубичка лепило „Супер Глу“.
— Не бива да се оплакваме, нали, Кенди? — каза госпожа Ледърс и се усмихнаха една на друга, сгушени като две буболечки в опърпания стар люлеещ се стол до камината. След още двайсет минути все така не се чуваше ни звук, ни движение в стаята и госпожа Ледърс с нежелание сложи Кенди в евтиното й пластмасово легенче и отиде да види дали всичко беше наред.
Чарли бе с домакинските ръкавици на жена си и надвесен над сгъваемата маса, изрязваше големи парчета от вестника. Старите фишове от футболни залагания и непечеливши лотарийни билети бяха събрани на една страна да не пречат.
Чарли отряза по-малки парчета. И още по-малки. Подбираше си абзац, изречение, последна дума, буква. Изпусна хриплива въздишка на удовлетворение. Оказа се не чак толкова трудно. Нужни бяха само шест думи, и то все обикновени.
Чарли свали ръкавиците и взе пакета с „Ризла“ да си свие цигара. Сложи рошава купчинка червеникавокафяви тютюневи нишки в хартийка, зави я, прокара върха на посивелия си език по дължината на хартията и запали единия край.
Езичето на бравата щракна и жена му се появи на прага. Чарли подскочи и се зачерви от яд.
— Махай се!
— Чудех се дали не си…
— Човек не може да си прочете вестника на спокойствие!