Най-логично беше да отиде самият собственик, но той не бе съгласен да остави заведението си и никой не можеше да го вини. Така налице бяха петима редовни посетители, които по различни причини все още бяха там минута след като въпросът бе поставен за обсъждане. От тях един беше в тоалетната, двама играеха билярд и не бяха чули предложението. Четвъртият, пенсиониран актьор, се беше захласнал в разговор с барманката Колийн. Последният — Хари (Джинджър) Нътингс, беше с изкуствен крак още от войната и просто не успя навреме да стигне до вратата. Именно Хари изтегли късата сламка.
Той най-тържествено обеща да се появи в църквата на великомъченик Тома точно в единайсет часа в уречения ден, но така и не изпълни обещанието си. По обяд обясни на приятелите си — след като бе пресушил едно двойно уиски „Мак“, заместващо заплащането, полагащо се на свидетел, явил се в съда, — че си свалил крака, както винаги, преди да подремне след закуска, но като се събудил, видял, че кракът му се е търкулнал под леглото. Докато успее да го измъкне, катафалката вече спирала пред портата на църквата и понеже не искал да посрамва компанията, отивайки със закъснение, въобще не тръгнал.
— Сигурно е имало много малко хора — рече пенсионираният актьор.
Луиз си помисли същото, докато стоеше на прилично разстояние от семейството и възможно по-далече от студената граница на смъртта — ръба на гроба. Не носеше траур, макар че гардеробът й бе пълен с черни дрехи, защото й се струваше, че подобен жест би бил крайно неуместен, напи починалият не й беше близък. Искаше й се въобще да не беше идвала. Тук почувства, че Хети Ледърс я беше поканила от учтивост и бе изненадана, когато я видя. Луиз сама се чудеше какво нрави там. Тревожеше се и за брат си. Преди да влезе в църковния двор, беше погледнала назад и го бе видяла да наблюдава през бинокъла, самотен и изоставен в убежището си, като затворник във висока кула.
Семейство Ледърс се държаха особено смело. Полин бе хванала майка си за ръка и стоеше от лявата й страна. Съпругът на Полин — едър мъж с ниско подстригана рижа коса, беше скръстил ръце от другата й страна. Хети сякаш не се нуждаеше толкова от подкрепата им. И тримата добре прикриваха скръбта си.
Евадни Плийт бе застанала до тях, лицето й почти изчезваше под огромната прозрачна дантелена шапка. Уж гледаше тъжно и с почит надолу към ковчега, но успя да забележи с известна загриженост, че Луиз не изглежда много добре. Виждаше само профила й, но ясно личеше как ъгълчетата на устата й бяха увиснали като на трагична маска. Освен това си беше сложила много повече грим от обичайното. Въртеше очи и примигваше. Сякаш усетила, че я наблюдават, Луиз бутна тъмната си сатенена коса напред й тя скри половината й лице.
Щом Лайънъл Лорънс разбра, че жена му не е в състояние да му заповядва каквото и да било, нито да го застави да изпълни своите свещенически обязаности спрямо починалия им градинар, веднага се отказа от поетия ангажимент. Преподобният Тео Лайтдаун, шокиран като всички от ужасната новина за госпожа Лорънс, на мига разбра, че съпругът й не можеше да я изостави, и се съгласи да го замести.
За съжаление той не знаеше нищо за Чарли и трябваше да разчита на няколкото изречения, които Лайънъл му беше казал (доста неясно всъщност, но кой можеше да вини горкия човечец). Затова проповедта бе не само кратка, но и неточна. Преподобният Лайтдаун го усети, докато гледаше петимата опечалени, зяпнали го озадачени, без нито една сълза в очите. Той започна от Адам, райския градинар, праотеца, чиито стъпки Чарли така почтено бе следвал. Говори за любовта му към всички растящи творения и магията на неговите „зелени пръсти“. За веселите приятелства, които е създал. Как бил обичан баща и дядо, който сега почива в мир и чака търпеливо деня, когато любимата му жена и от години спътничка в живота ще се присъедини към него. При тези думи такъв ужас и стрес засенчиха лицето на вдовицата, че преподобният Лайтдаун реши да свършва с надгробното слово.
Застанал до гроба, той затвори молитвеника и мрачно го притисна към гърдите си. Хети наблюдаваше как бавно и равномерно спускат ковчега. Очите й се насълзиха единствено при вида на красивия венец, така предвидливо поръчан от Ан, на който бе закачена картичка с черни краища, надписана със симпатичния й детски почерк. Венецът от Хети и семейството бе доста по-скромен и обикновен. Букет от жълти хризантеми бе поднесен от името на Фейнлайт.