Колко по-ясно би било, ако знаеше какво да изхвърли. Опитът му подсказваше, че само частица от залялата ги информация щеше да му е от полза. На тоя етап нищожен процент можеше да се отдели като ненужен. Накрая (помагай, Господи) щеше да стигне до истината и да разбере, че му е трябвал само един простичък факт, установен от криминалистите, неволно изпускане на мисъл по време на разпит, подвеждащ разговор, който едва сега можеше да бъде осмислен напълно.
В момента му оставаше единствено да чака, но да чака активно, защото бездействието беше непоносимо за него. Реши да прочете информацията по случая от самото начало. Досега не му бе останало време. Четеш ли на парче, така както пристигат сведенията, не можеш да свържеш нещата в едно цяло. Щеше да чете бавно, внимателно, с буден взор. Погледна календара. Четвъртък, 27 август. Повече от десет дни след бягството на Карлота. Осем дни от смъртта на Чарли Ледърс. Май днес бе щастливият му ден.
Детектив Алек Бенет започна да се отегчава. Или по-скоро да се отегчава все повече. Скучаеше още в началото на наблюдението, защото няма по-досадно нещо да знаеш, че ще седиш в колата с часове, няма да сваляш поглед от някаква къща и ще храниш напразни надежди обектът да изскочи оттам, да се метне в колата и да те отведе на невероятно хубаво място, а там да се захване с куп вълнуващи неща, все в разрез със закона.
Всъщност при деветдесет и девет процента от случаите обектът или изобщо не си подаваше носа навън, или ако излезеше, отскачаше до близкия ъгъл да си купи цигари, кашонче бира и нещо за ядене и веднага отново се прибираше.
На Бенет му хрумна, че „Олд Ректъри“ можеше да е разположена и на по-добро място. Например така, че да я гледа от „Ред Лайън“. Сега виждаше предния двор на кръчмата в лявото си странично огледало, а какво ли не би дал да наблюдава къщата от маса до прозореца, докато си хапва задушени картофи и пийва биричка. Но не би.
Стомахът му обяви, че е станало един часът. Разви сандвичите си от пълнозърнест хляб с говеждо и кисели краставички, остави настрана тригуната с мармалад, увита отделно в оризова хартия, и разстла върху скута си красива хартиена салфетка на цветя. Джули бе много старателна във всичките си съпружески задължения… е, почти във всички.
Полицаят продължаваше да се взира в къщата и докато развиваше капачката на термоса си, но изведнъж го прободе неприятното чувство, че самият той е наблюдаван. Усети иглички по кожата на лицето и врата си, ръцете му неприятно овлажняха. Не погледна нагоре, нито наоколо. Просто си изпи чая, изяде си сандвича.
После забеляза по зида на „Олд Ректъри“ да играят две кръгли лимоненожълти слънчеви зайчета. Бинокъл. Полицаят излезе от колата, направи нещо като малко шоу, протягайки ръце и крака, поразтъпка се, понечи уж да тръгне към Грийн.
Наблюдателят бе застанал до прозореца на горния етаж на удивителната сграда, направена не да дава подслон на човешки същества, а на малка джунгла. Стоеше неподвижен, приковал поглед в „Олд Ректъри“. Така, помисли си Бенет, докато бавно се връщаше към колата и седна в нея, значи сме двама. Зачуди се дали си заслужава да се обади да докладва за тази малка подробност, но понеже типът бе на прилично разстояние и едва ли бе във вихъра на някакво животозастрашаващо преживяване, Бенет реши да не си прави труда.
Най-добре да закара автомобила си до другия край на Грийн. Така пак щеше да вижда портата на „Олд Ректъри“ и великолепната сребриста кола, паркирана пред стъклената къща, но нямаше да е в полезрението на четириокия. Едва бе завъртял обаче капачката на термоса на мястото й, когато през портата доста бързо излезе много стара голяма черна кола, зави наляво и пое по пътя за Костън.
Детектив Бенет изблъска салфетката, тригуната и термоса на пода с една ръка, а с другата завъртя ключа в стартера. Бе инструктиран, че ако излезе кола, обектът със сигурност ще е в нея, защото никой друг в къщата не шофирал. Приковал поглед в пътя пред себе си, отначало не забеляза, че секунда след неговото тръгване лъскавият „Алвис“ го последва.
Повече от час Барнаби задълбочено бе чел и препрочитал всички разпити по случая, а сега седеше зазяпан в стената. Точно тогава в стаята надникна сержант Трой.
— Господи, нима вече е време за обяд?