— Джексън е излязъл.
— Чудесно. — Барнаби тихомълком благодари на съдбата, пресягайки се за палтото си. Още четири часа и щеше да изгуби правото да наблюдава къщата. — Да се надяваме, че не отива в Костън за бутилка с нещо, което да разкваси гърлото му.
— Бенет докладва, че се движат по Бийкънсфийлд Роуд.
— Звучи обещаващо. — Двамата бързо се насочиха към асансьора. — Забелязал ли го е?
— Според Бенет, не. В момента между него и Джексън има три-четири коли. И „Алвис“-ът на Фейнлайт е там.
— Така ли?
— О, да. Много бързо е реагирал. Явно е наблюдавал къщата. Неговата кола е още по-назад. Бенет има чувството, че се безпокои да не го забележат.
— Ако ще шофираме по-дълго, трябва да сипем бензин. Най-добре спри на бензиностанцията „Фол Енд“.
След половин час изглеждаше почти сигурно, че „Хамбър“-ът се е насочил към Лондон. Джексън беше отминал отбивката за Костън и бе продължил направо по Бийкънсфийлд, после по шосе М40. Според детектив Бенет изобщо не било проблем да го държи под око.
— Той не може да изпревари и петгодишно хлапе на ролери с тая тъпа таратайка, сър. Постоянно кара с шейсет. И повече от това не може да вдигне.
— Къде е Фейнлайт?
— Моля?
— „Алвис“-ът.
— Още е зад мен. Спотайва се. Доколкото е възможно с такава кола, дето е като излязла от филм за Джеймс Бонд.
Бенет се отпуши на цитати от любимия си роман от Ян Флеминг и Барнаби бързо изключи мобилния си телефон. Раздразнението му премина за по-малко от секунда, изместено от доволни мисли за щастливия обрат, който съдбата му бе предоставила за разнообразие. Защото, ако трябва да следваш някого в кола, едва ли има по-дискретни и сигурни начини да го държиш под око от това да караш във вътрешната лента на първокласен път.
— Така и не открихме адрес на Джексън в Лондон, нали, шефе?
— Не открихме. Отишъл е при семейство Лорънс почти направо от затвора. Живял е седмица-две в общежитие, докато си уреди нещата. Преди това просто се е местел от място на място. Не е имал постоянно жилище, както се казва.
— Не е дорасъл дотам.
— Казах ти и преди — не е умен.
— Значи нямаме представа накъде се е запътил.
— Не мисля така.
Някъде между Падингтън и Реджентс Парк сребристият „Алвис“ изпревари „Ескорт“-а на Бенет. Всъщност той не забеляза точно кога. В интерес на истината „Алвис“-ът беше няколко коли назад, невидим за Бенет през последните трийсетина минути, и детективът почти го беше забравил. Дори не беше видял как минава в съседната лента.
Не се разтревожи. Докато държеше тая катафалка с трупа в нея, както бе кръстил „Хамбър“-а, под око, за него беше без значение кой друг ще се присъедини към купона. Дори нямаше нужда да изостава, защото, както му беше казал шефът при последния им разговор, за Фейипайт тъмносиният „Ексорт“ бе едва ли не незабележим. А дори и да го мерне, за него щеше да е просто поредният автомобил на пътя.
Трите коли минаха по Блекфрайърс Бридж, когато Трой заобикаляше Хайд Парк.
— Сигурен ли си, че си запознат с географията на пътя, сержант? И не ми казвай, че си тръгнал по по-живописния. Аз имам очи.
— Да, сър. — Трой се сети как само преди ден мечтаеше да кара из Лондон. Бе му се сторило като предизвикателство и определено си беше такова. Щеше да се справи, без съмнение, само дето, ако не успееше скоро да се измъкне от лявото платно, можеше да си обикалят Мраморната арка, докато им се завие свят, и господ да им е на помощ, когато най-накрая спрат. Даде мигач, излезе от лентата си и получи такова изсвирване от нечия сирена за мъгла, току в самия му ауспух, че стомахът му се преобърна.
— Оттук е по-напряко, сър. За да избегнем Блекфрайърс. По това време там е доста напечено.
Мълчанието беше по-лошо от упрек.
— Като си тръгнал оттук, отбий се до моста при Ватерло и ей ни на̀ в Шордич.
— На мен ми прилича на Оксфорд Стрийт.
И така си беше. Запъплиха полека надолу, изпреварвайки със скоростта на изморен охлюв огромни червени двуетажни автобуси, някои отзад с надпис, в който благодаряха, че си им дал предимство да се изнесат в платното. За миг Трой ясно си представи какво би станало, ако автобусът се възползва от предимството си, а ти не го пуснеш, и реши, че май най-разумно бе да не се спори с такива на улицата.
Не можеше да не забележи изключително враждебното отношение, демонстрирано от шофьорите на черните таксита, които бяха на всяка крачка. Натискаха клаксони, не му даваха да изпреварва, опитваха се да го засичат. Един завъртя пръст до челото си и му викна: „Смотаняк!“