— Чувал съм за лондонските таксиджии — отбеляза Трой, — но не знаех, че са чак такива.
— Ти не би трябвало да си тук.
— Какво?
— Само за автобуси и таксита е.
— Защо не казват?
— Току-що отминахме знака.
Пълзяха около Пикадили Съркъс, където стъпалата около статуята на Ерос не се виждаха, скрити от тълпа младежи, седнали да похапнат, пийнат и побъбрят. Двама от тях ентусиазирано изпробваха дали първият Божи закон може да се прилага на практика.
Бавно запъплиха по Хеймаркет и стигнаха до Трафалгар Скуеър, пълен с туристи, повечето от които щедро хранеха гълъбите. Птиците отвръщаха със същата щедрост и Барнаби намусено гледаше как осейват капака на колата му с живописни петна. Накрая успяха да се намъкнат в Шордич. Детектив Бенет позвъни по мобилния на Барнаби, за да опише местоположението си. Беше пред метростанцията на Уайтчапел.
— Сигурно всеки момент ще завие наляво, Бенет. Тръгнал е към Ломакс Роуд номер седемнайсет. Ако влезе в къщата, добре. Само стой наблизо. Опита ли да си тръгне, задръж го. На около пет минути от теб сме.
— Добре, сър.
Бенет изключи телефона си точно когато „Хамбър“-ът пресече кръстовището, последван от десетина коли, сред които и „Алвис“-ът. „Ескортът“ бе спрян от червен светофар, но нямаше проблем да настигне обекта. Трафикът не беше натоварен, а и Бенет имаше видимост далеч напред. Видя „Хамбър“-а да завива наляво, след няколко секунди същия завой направи и „Алвис“-ът.
Бенет навлезе в улицата и разбра, че наистина е Ломакс Роуд. Тогава нещо се обърка. Движението се забави и накрая дори спря. Засвириха клаксони. Шофьорите подаваха глави от прозорците на автомобилите си и крещяха, без да знаят срещу кого и какво. Детектив Бенет излезе от колата си, тръгна напред, опитвайки се да схване причината за задръстването. Откри я. И хукна.
„Алвис“-ът стоеше насред пътя. Шофьорът просто беше спрял, излязъл от колата и изчезнал нанякъде. Малко по-нататък Бенет съзря „Хамбър“-а непохватно напъхан в прекадено тясно място за паркиране и задницата му стърчеше на улицата.
Детективът забърза по тротоара. Главният инспектор беше предположил, че обектът отива на номер седемнайсет. През две-три къщи оттам Бенет чу крясъци откъм този номер. Развълнувани съседи вече се събираха пред входа на сградата. Минувачите подминаваха с безразличие.
Входната врата зееше отворена. Бенет се поколеба. Бяха му наредили само да наблюдава къщата, но това си беше нарушаване на реда. А и с „Алвис“-а, задръстил улицата, кой знае кога щеше да пристигне главният инспектор. Гласовете, и двата мъжки, все повече се извисяваха. Единият чак прекъсваше от децибелите, с които трептяха гласните струни, другият се изви в болезнени викове, преминали в приглушено хъркане, ръмжене и тежко дишане.
Спречкването от вербално прерасна във физическо и Бенет реши да действа. Почуди се дали да се обади на главния инспектор, но прецени, че само ще се забави. Дори половин секунда можеше да е фатална. Влезе през входната врата и погледна нагоре по стълбите. Две фигури се боричкаха на площадка. Единият падна гърбом върху дървените перила. Те се разцепиха под тежестта му и Бенет с ужас видя как човекът полетя във въздуха и със страшна сила тупна на каменния под точно пред краката му.
Доста време измина, преди Барнаби да разпита оцелелия участник в ужасяващия сблъсък. Местните полицаи бяха пристигнали половин час преди главният инспектор да успее да се добере до къщата на Ломакс Роуд, полувървейки, полутичайки, след като беше зарязал сержанта, заклещен в задръстването срещу Уайт Харт. Вече бяха извикали медицинско лице, бяха отместили „Алвис“-а от улицата и сега се опитваха да сложат ред в хаоса, все още гарниран с куп ядно натискани клаксони.
Организирано бе и извозването на човека, който лежеше на пода във входа с разцепен от падането череп, до моргата в Лондонската болница и чакаха линейката да се добере до адреса. Междувременно мъртвият беше покрит с кувертюра от някакво легло в апартамента на горния етаж, където бе започнал скандалът.
Детектив Бенет седеше на стълбите, съсипан от срам. Щом се появи главният инспектор, полицаят скочи.
— Сър, господи, съжалявам. Не знам какво да кажа. Чух ги… ставаха все по-яростни. Трябваше по-рано да вляза. Само че не знаех дали… какво… Съжалявам.