— Били са на майка й.
— Да. Както и да е.
— А не би ли ги… — Барнаби протегна ръка с отворена длан.
Таня се поколеба.
— Хайде, Таня. Вече призна, че си ги взела. Върнеш ли ги, само ще е от полза за досието ти.
Таня отвори чантата си, извади обиците и ги сложи в ръката на Барнаби.
— Сега ще ги продадете на черно, нали?
— Точно така — обади се сержант Трой.
Барнаби попита какво се беше случило после.
— Когато тя дойде в моята стая да пита за обиците, аз побеснях, почнах да късам всичко и да крещя до небесата, че това е краят на живота. После избягах. Знаехме, че тя ще тръгне след мен, щот’ си беше такава.
— Загрижена? — предположи Барнаби.
— Планът действаше перфектно. Ако не, Тери имаше и куп други идеи.
— Ан си мислеше, че те е бутнала в реката — каза Барнаби. — Беше обезумяла.
— Такъв беше замисълът — обясни търпеливо Таня. — Нямаше да плати, ако сама бяха скочила, нали така?
— Защо изобщо трябваше да плаща? — изръмжа сержант Трой.
— Щот’ можеше да си го позволи. Щот’ имаше огромна къща и някой, който да чисти вместо нея, и друг, който да работи в тъпата й градина. И щот’ не си е помръднала пръста да работи през целия си живот!
— Да разбирам ли, че не я харесваше? — попита Барнаби.
— Охх… — въздъхна Таня. — Тя не беше толкова лоша. По-скоро не можех да търпя благочестивия козел. Дето все те опипва, уж случайно, уж, без да иска… нали разбирате к’во искам да кажа? Ръцете му са като влажни парцали за миене на чинии.
— А къде излезе от реката?
— Където влязох. Тери беше пуснал една гума там дни преди това. Завързана с въже за кука под моста. Сграбчих я и висях на нея, докато виковете на госпожата се отдалечиха, и тогава се изкачих обратно.
Знаех за гумата. Барнаби си спомни доклада за претърсването на реката. Боклуци — пакетчета от чиле, рамка от детска количка, стара гума. Използвана като люлка, гласеше описанието, защото на нея все още имаше вързано въже. И аз да пропусна това. Вероятно Джойс е права. Май ми е време да се оттегля.
— И после къде отиде? — попита Трой и колкото и да не искаше, си я представи как стои в нощта, измръзнала, мокра и трепереща.
— Хукнах обратно към къщата. Скрих се в градината, докато се върне Тери. Прекарах нощта в неговия апартамент. На другия ден отидох в Костън на стоп и взех влака до Лондон.
Барнаби си наложи да диша равномерно, за да потисне надигащия се у него гняв. Опита се да не мисли за часовете, дори дните пропиляно време (неговото собствено най-малко), в което бяха изчетени купища хартия, описващи в подробности безполезни разпити, свързани с въпросната нощ продължителната работа на какви ли не служители от здравеопазването и полицията в издирване на евентуалната удавница. Накратко, невероятно разпиляване на и без това ужасно оскъдните ресурси на полицията.
— И какво всъщност се обърка? — попита сержант Трой. Беше забелязал ядно стиснатите устни на шефа и червенината, избила по бузите му от пламналия в него гняв, и затова реши, че май ще е по-добре сам да зададе следващия въпрос.
— Оня кривоглед мангал, Чарли Ледърс. Той обърка всичко. Тери си беше приготвил писмото, адресирано до нея, надписано „Лично“. Аз го пуснах, „бърза поща“, от централната поща в Костън. Като си толкова близо, почти винаги чакаш двайсет и четири часа, докато го получиш. Тери наблюдава и когато колата идва, той си измисля някакъв претекст да влезе в къщата, та да разбере дали тя е схванала как стоят нещата.
— Как ще разбере? — попита сержант Трой.
— Е, как — погледна го презрително Таня. — Тя едва ли ще танцува и пее „О, какъв прекрасен ден, искам да го прекарам с теб“ с това нещо, дето й изгаря джоба, нали?
— Предполагам — каза Барнаби. Замисли се за Ан Лорънс. Мила, слаба, невинна. Тихо отдадена на ежедневните си занимания. Как отваря писмото.
— Както и да е. Тя явно е схванала всичко, защото той я намира полуумряла от страх и писмото е на пода. Бедата е, че не било неговото. И на онова имало залепени думи, но били по-малко. И подредени различно. Можете да си представите как се е почувствал.
— Навярно е бил тежък удар — не се въздържа Барнаби.
— Да. Но Тери е най-добър, когато е притиснат до стената. Съобразява, че щом има писмо за изнудване, ще има и плащане, и започва да я наблюдава непрекъснато. Решава, че тя сигурно ще занесе парите през нощта, така и става. Той я проследява с намерението сам да вземе парите. В края на краищата ние си ги бяхме заработили. Но никога не е искал да убива никого.