— Извинявай.
Чарли не сваляше поглед от жена си, докато тя отстъпваше назад. Гледаше мършавата й фигура, стърчащата навсякъде побеляла коса и жалките й приведени рамене. Боже, колко беше досадна. При нормални обстоятелства щеше да я последва в кухнята и да й даде да се разбере, но не и този път. Защото за Чарли тази вечер изобщо не беше обикновена. Тя беше, защо да не се отбележи, вечер на зловещо предзнаменование. Пред него стояха шест големи йероглифа, които вероятно щяха да му донесат свобода. Той огледа стаичката и си позволи да се изхили на очуканите пластмасови столове, евтиния, облицован с фурнир шкаф и старомодния телевизор. Защото скоро щеше да каже сбогом на всичко това. Щеше да седи на удобен, пухкав фотьойл, с чаша уиски с лед, лула с хубав, силен тютюн и нещо младо, русо и приятно за гушкане.
Щото, стига да има пари, човек може всичко да си купи. А той щеше да има пари. О, да. За първи път в живота си щеше да има пари. Отначало скромна сума. Трябва да сме разумни. Излишно е ненужно да плашим хората. Но там, откъдето са дошли тези, щяха да дойдат и още. И още. Щеше да има достатъчно, за да си живее приятно и спокойно до края на дните си.
В местните новини в девет часа не бе споменато нищо за инцидента край бента на Мисбърн, та посетителите в „Ред Лайън“ решиха, че всичко е било просто шега, и насочиха вниманието си към по-съществени неща. Например във външната тоалетна на стария Гордън Чери били намерени шест фазана. Освен това, за срамотите, чаеният сервиз на бабата на Ада Лукас, още както си е в шкафа й, бил оценен от търговски пътник на петдесет лири, а всеки знаеше, че сервизът е с клеймото на „Рокингам“ и струва поне сто лири.
С течение на времето слуховете за злополуката край реката бяха забравени. Хората се разхождаха на лунна светлина или шофираха до домовете си, замислени за съвсем други неща. Или както кръчмарят подхвърли на жена си: „Май за тая година си взехме порцията вълнения.“
Е, това само идва да покаже колко погрешни могат да бъдат хорските заключения.
Глава трета
Ан Лорънс провери съдържанието на таблата, на която бе поставена закуската на съпруга й. Слаб китайски чай. Рохко сварено яйце. Току-що изпечена филийка. Ябълка. Малко мармалад. Добави цветенце във вазичка с растителни орнаменти.
— Би ли занесла това горе, Хети?
Ан наричаше госпожа Ледърс Хети от малка, а госпожа Ледърс винаги й беше викала или Ани, или Немирница, или някое от другите нежни прякорчета. Един ден Ан се омъжи и като по чудо се превърна в госпожа Лорънс, но колкото и да убеждаваха госпожа Ледърс, къде на майтап, къде сериозно, да нарича Ан по друг начин, тя просто не можеше. Струваше й се нередно.
— Разбира се — отвърна госпожа Ледърс и веднага се зачуди къде ли да се дене, ако викарият (за нея той си оставаше енорийският свещеник) отвори вратата по пижама. Или нещо по-лошо.
— Просто почукай и я остави пред вратата му.
Ан си наля трета чаша кафе и я занесе в библиотеката. Часът беше почти десет, но реши, че е най-добре да остави Лайънъл да спи. Беше се прибрал късно след обиколката на най-различни приюти, общежития и недовършени строежи и бе изтормозил с обаждания познатите си от службата за контрол върху лица с условни присъди. Накрая тревогата му за живота и здравето на Карлота надделя над притеснението да не я засегне и отиде в полицейския участък в Костън да съобщи за изчезването на момичето. Върна се у дома и доста обстойно и с отвращение описа „пълната и безчовечна липса на интерес“, с която се сблъскал в полицията.
Ан го слушаше, а гърдите й се стягаха от мъка и угризения. Как й се искаше да има начин да върне времето назад и да си спомни спокойствието, безгрижието, с които някога живееше. Тогава това на моменти й се струваше отегчително, но сега с цялата си душа искаше онези дни отново да се върнат.
Пощенската кола си тръгна. Ан отиде във вестибюла и изпразни голямата телена кошница, която висеше отзад на вратата. Винаги имаше много писма. Лайънъл обичаше да си кореспондира — понякога на Ан й се струваше, че пише писма на всеки, с когото се е запознал. За щастие голяма част от адресатите, изглежда, нямаха желание да поддържат връзка с него. Обичайно бе на закуска да се оплаче как еди-кой си все още не е отговорил на второто (или третото) му писмо.
Лайънъл отдавна бе прекратил дейността си като енорийски свещеник, но винаги получаваше писма за различните благотворителни начинания, в които е участвал, списания (днес например беше „Ню Стейтсмън“) и писма с молба за помощи. Имаше и две писма, адресирани до нея. Веднага позна, че едното е от възрастна роднина от Нортъмбърланд, която винаги й пишеше през август, за да й напомни, че скоро е рожденият ден на майка й, та да не забравя да се помоли за нея. На другия плик беше написано само името й. Нямаше адрес. Някой сигурно го беше пъхнал направо в процепа за писма. Често се случваше, особено вечер, когато не искаха да безпокоят никого. Ан отнесе писмото до прозореца в трапезарията и го отвори.