Барнаби се изкушаваше да каже: „О, значи всичко е наред“, но се въздържа. Не би направил нищо, за да прекъсне словоизлиянието — всичко се разплиташе толкова гладко.
— Но Чарли стигнал пръв. Точно вземал парите, когато Тери го видял.
— Ама че хора — измърмори сержант Трой.
— И съвсем случайно Тери намерил парче кабел в джоба си — вметна Барнаби.
— Трябва да носиш нещо за самозащита в тия времена — обясни Таня, позагубила малко от търпението си. Гледаше Барнаби така, все едно си мислеше, че точно той трябва да знае колко е опасен светът. — И добре че го е носел, както са тръгнали работите.
— Какво искаш да кажеш?
— Чарли извадил нож срещу него. Започнала ужасна борба.
Полицаите се спогледаха. И двамата си спомниха, че на местопрестъплението нямаше и следа от борба.
— Та определено е било при самоотбрана — разпалено заяви Таня, забелязала разменените погледи.
— А кучето? — попита сержант Трой. — И това ли е било при „самоотбрана“?
— Какво искаш да кажеш? Какво куче?
Барнаби бързо сложи ръка на рамото на сержанта — не беше сега моментът Трой да изобличава Джексън в проява на жестокост към животното. Щеше да отклони разговора в ненужна посока.
— А какво стана с писмото на Тери, Таня?
— Пристигна на следващия ден. Той пресрещнал пощенската кола, предложил да занесе пощата до къщата и си взел писмото. След това изпратил друго, този път сам го пуснал в къщата, като Чарли, в него искахме вече пет.
— И без съмнение щяхте да поискате още повече третия път?
— Защо не? Тери смяташе, че къщата сигурно струва четвърт милион. Но каза, че трябва да й дадем време да си поеме дъх — измамно чувство за безопасност или нещо такова. Да речем, един месец. Щяхме да ходим в Париж за няколко дни. Той беше взел петте бона…
— А сега те са у теб, нали, Таня?
— Не. Така и не ми ги донесе.
— Не очакваш да ти повярваме, нали? — намеси се Трой.
— Не лъжа. Той ги скри, щот’ мислеше, че вие може да претарашите апартамента със заповед за обиск. А после не можа да си ги вземе заради оня гаден педал, дето го шпионираше. С бинокъл.
Барнаби си помисли, че това определено се връзва с казаното от Бенет за поведението на Фейнлайт. Парите сигурно бяха скрити заедно с дрехите в раницата. Намериш ли я, удряш джакпота.
— Знаеш ли как е взел втората порция пари? — попита сержант Трой, като се опита да изрази иронично търпение, но както винаги не успя да го докара както искаше — просто си прозвуча сърдито и заядливо, дори в собствените му уши.
— Както и първата. Колко начина знаете за вземане на откуп?
— Може да се проследи жертвата, да й смачкаш главата в капака на някоя кола и просто да вземеш парите.
Таня се втренчи в Барнаби, който бе казал това, после в сержант Трой и отново в Барнаби.
— Лъжливи копелета. Не бихте измисляли такива лъжи, ако той беше тук да се защити. Тя ги е оставила в Картърс Ууд, точно както и първия път.
— Госпожа Лорънс не е оставяла никъде никакви пари. Беше решила да не плаща й да върне парите в банката.
— Да бе, така казва тя…
— Тя нищо не казва — обади се Трой. — Защото от три дни е в интензивното. Дори не се знае дали ще дойде на себе си.
Барнаби погледна момичето от другата страна на масата. Беше станала трогателно неуверена и главният инспектор изпита съжаление към нея.
— Той има много прояви на насилие, Таня.
— Не е вярно — извика тя и веднага опроверга собствените си думи. — Имаше причини.
— Да извади нож и да нападне с него…
— Не е вадил нож. Тери е бил най-малкият, поел е вината върху себе си, за да го приемат. Тоя, дето го е направил, е щял да получи доживотна. На улицата трябва да те приемат. Иначе си мъртъв.
Трой мислеше да попита за стареца, захвърлен в канавката, но с учудване установи, че всъщност няма желание да го направи. Несъмнено се бореше със симпатията, която изпитваше. Не към Джексън, абсурд, а към момичето. В момента изглеждаше толкова тъжна и очевидно едва се сдържаше да не заплаче. Барнаби обаче нямаше подобни задръжки.