— Това с книгите дали ще помогне?
— Може би, понеже пише за деца.
Барнаби бе шокиран от вида на Фейнлайт. Приличаше на зомби. В очите му нямаше капчица живот, капчица надежда. Нямаше дори отчаяние. Бяха като на мъртвец. Тялото му сега не изглеждаше толкова силно, бе като пречупено, сломено от смъртна умора. Сякаш се бе смалил и на ръст, и на тегло.
Барнаби не завиждаше на Луиз. Беше сигурен, че тя ще се справи, ще се грижи за Фейнлайт, докато душата му тъне в най-тъмната си нощ. В Луиз имаше и любов, и търпение, и, определено на този етап, достатъчно сила. В нея всичко грееше. Очите, кожата, косата. Бузите й розовееха не от обичайния умело положен грим, а от здраве и щастие.
А и времето беше на нейна страна. Човекът, причинил на брат й толкова много мъка, вече не съществуваше. Поне от плът и кръв. Но в сърцето на Фейнлайт — това е нещо друго. И в ума му, където започват и завършват всички проблеми. Как ли щеше да се справи? Как щеше да оцелее брат й в или извън затвора, разкъсван от угризения и самота, копнеещ безнадеждно за единствения човек, за когото мечтаеше нещастната му душа?
— Само ако — измърмори Барнаби на себе си. — Понякога си мисля, че това са най-тъжните думи в човешкия език.
— Намирам ги по-скоро за безсмислени — възрази Трой.
— Според теб — отвърна главният инспектор. Беше свикнал с инертното отношение на сержанта и понякога дори го приветстваше като разумен коректив на собственото му доста разпасано въображение.
— Станалото станало — продължи мисълта си Трой. После, за да няма никакви недоразумения, добави: — Джунъ ригрет ей рийан15.
Вървяха през селото и вече бяха стигнали до селския знак с неговия накокошинен язовец, набъбнали житни класове, яки бухалки за крикет и отровнозелена хризантема.
Барнаби забеляза кученца със светла козина да се гонят, полудели от радост, за щастие достатъчно далече, та не се налагаше да разменя любезности със стопанката им. Малък териер се опитваше да се присъедини към веселбата, макар и не особено сполучливо. Собственичките на кучетата вървяха хванати под ръка, допрели глави — явно си говореха.
— Я вижте кой е там — възкликна сержант Трой.
— Виждам кой е там — отвърна главният инспектор, ускорявайки крачка. — Благодаря много.
След няколко минути стигнаха до реката. Барнаби спря до ниския мост и погледна към бързо течащата вода. Зачуди се как ли е изглеждала през онази нощ на лунна светлина, когато Таня беше скочила. Сигурно е имало пълнолуние, иначе Чарли нямаше да види лицата на двете жени, вкопчени една в друга на моста, боричкащи се, докато едната изчезне със силен плясък в реката. И той си е помислил, че видяното е станало наистина, както бихме си помислили всички. Кой се съмнява в нещо, дето е видял със собствените си очи?
— Мислех си, сър. Таня…
— Горкото момиче — каза Барнаби и донякъде сам се изненада от думите си.
— И аз имах същото предвид — подхвана разгорещено Трой. — Ако някой се нуждае от приятел…
— Хич не си го и помисляй.
— Нищо лошо няма, ако…
— Напротив, има. В крайна сметка.
— Но какво ще стане с нея?
— Ще се справи — отсече Барнаби с увереност, каквато всъщност не изпитваше. — В края на краищата дори нас успя да излъже.
— Надявам се да се справи.
— Не се е давила, Трой, а е махала.
— Моля?
— Няма значение.
Ей такива работи много мразеше. А шефът все такива ги вършеше. Каже нещо малко по-трудно, малко по-неясно. Някой цитат от нещо, дето никой нормален човек не е чувал. А щом го попиташ да ти обясни, те отпъжда като досадна муха.
Може да кажете, прав е, не му се обяснява. Ами тогава да не се нахвърля на някого, защото не разбирал от опера или театър, тежка музика, книги или подобни неща. Трой беше проверил думата „филистер“ в речника на Талиса Лийн, когато се прибра вкъщи оная вечер, и хич не му стана приятно. Нищо чудно, че е „духовно ограничен човек, затворен в кръга на битовите си интереси“, след като всеки път щом попита някой всезнайко до себе си, той винаги млъква като риба.
— Какво ще кажеш да обядваме в „Ред Лайън“?
— Звучи добре, шефе?
— Какво искаш? Аз черпя.
— Пай и пържени картофки. И от онзи малинов сладкиш „Павлова“.
— Отлично — каза Барнаби, вече бяха влезли в двора на кръчмата. — Това ще подкрепи духа ти.
15
Изкривено произношение на френския израз „Je ne regrette de rien“ — „Аз не съжалявам за нищо“. — Б.пр.