Стана така, че Луиз не можа лично да се погрижи за възстановяването на брат си. Валънтайн се върна в стъклената къща само за няколко дни, колкото да си събере дрехите, компютъра, личните си документи и няколко книги. Беше решил да живее под наем някъде в Лондон, докато мине процесът, за който му бяха съобщили, че вероятно ще е насрочен след няколко месеца.
Докато си търсеше квартира, неговият издател му предложи да се нанесе в тавански апартамент в Хампстед. Там живеел синът на издателя, трета година студент в Оксфорд, и рядко се връщал вкъщи. Отначало Валънтайн си мислеше, че жилището е доста тясно, но постепенно се отказа да си търси друго място, докато не се изясни бъдещето му. Е, той едва ли би използвал точно тези думи. Мислите му рядко прекрачваха границите на днешния ден и дори на сегашния момент, просто оставяше часовете да се нижат, вцепенен от самота.
Луиз непрекъснато му звънеше. Накрая той започна да изключва телефона, понякога го оставяше изключен с дни. Един или два пъти, по нейно настояване, двамата се срещнаха и отидоха на обяд, но беше ужасно. Вал не беше гладен, а тя, разтревожена, все му повтаряше, че трябва да се храни, с което му лазеше по нервите. Втория път като се разделяха, Луиз с мъка сдържаше сълзите си, а Вал съкрушен я уверяваше, че за всичко бил виновен той, после сковано и някак по задължение я прегърна и подхвърли: „Обаждай се.“
Във влака за Грейт Мисендън Луиз с вродената си разсъдливост успя да се успокои с мисълта, че тези неща изискват време. Просто не си беше дала сметка точно колко време щеше да е необходимо. Накрая всичко щеше да е наред. А когато се качи в малката си жълта кола, паркирана до гарата, с радост си помисли колко бе хубаво все пак, че не се прибира в празна къща.
Когато най-накрая Ан бе готова да напусне болницата, където я предупредиха, че по всяка вероятност я очаква доста дълъг период на възстановяване, тя не знаеше къде да отиде. Душата й се отвращаваше от идеята да се върне в „Олд Ректъри“. Мисълта за родния й дом бе станала невероятно отблъскваща и дори не желаеше да види къщата отново. Единствената й роднина беше възрастна леля в Нортъмбърланд, с която не се бяха виждали повече от двайсет години и почти не си бяха писали. Освен това, като наскоро опериран току-що изписан пациент, трябваше да остане близо до болницата. После, като наближи денят на изписването, Луиз й предложи да отиде да живее във „Фейнлайт“.
Луиз бе идвала в „Стоук Мандевил“ почти всеки ден и макар двете да не си говореха много, дългите мълчания никога не ги притесняваха. Постепенно се бяха убедили, че си допадат, и затова решиха да делят един дом.
Отначало Ан се чувстваше малко неудобно, което беше неизбежно. Трябваше да свикнат да живеят заедно. От благодарност Ан искаше да върши повече неща, отколкото й беше по силите. Луиз пък отказваше всякаква помощ, убедена, че може и сама да се справи, макар от години да не беше опитвала. (След като разбраха за престъплението на Валънтайн и последвалия арест, хората от агенцията за чистене по домовете бързо зачеркнаха името Фейнлайт от списъците си.)
Накрая започна да им помага Хети, която и без това често идвате да вижда Ан. Така бе удобно за всички. Луиз бе доволна, че няма да върши домашната работа, която ненавиждаше. Ан бе щастлива да вижда Хети — единствената, която неизменно бе стояла до нея през целия й живот. А Хети се радваше, че ще има откъде да припечели пари, за да си покрие разходите по преместването. Бе успяла да издейства замяна на общинското си жилище с къща близо до Полин и семейството й. Наистина Алън и приятелите му щяха да уредят преместването и тя трябваше да събере пари само за камиона, както и за каса бира и по порция риба с картофки за всички в селото, но Хети обичаше да са й чисти сметките.
Щом се разпространи новината, че госпожа Лорънс се чувства достатъчно добре, за да приема посетители, цялото село започна да идва с малки подаръци: книги или цветя, или домашно направени торти и сладки. Някой донесе носна кърпичка, на която изкусно бе избродирано името й. Ан често се трогваше до сълзи от подобни жестове. Луиз отначало малко се дразнеше от безспирния поток доброжелатели, но накрая започна да се радва на присъствието на хора в къщата. Слагаше чайника на котлона, изваждаше сладкиш и караше гостите да се чувстват като у дома си. Освен това идваха и си отиваха и разни породи кучета. Луиз никога не се бе интересувала от животни, но се влюби в Кенди и сериозно се замисли дали да не си вземе домашен любимец.