Всичко това ставаше през деня. Трудното идваше през нощта — най-болезненото време и за двете жени. Тогава обаче наливаха здравите основи на приятелството си, продължило до края на живота им.
Когато бе отишла да вземе Ан от „Стоук Мандевил“, Луиз се бе посъветвала с болничния служител, който оказваше специални грижи за пациентите след изписването им. Той й бе казал, че Ан може да страда от безсъние, беше я инструктирал как да се справя с кошмарите, които може да има приятелката й, както и с евентуалния посттравматичен стрес. Но за свое огромно облекчение Луиз установи, че Ан не помни нищо от нападението, дори, че е отишла с колата до Костън. Последното, което, както уверяваше, че си спомняла, било как почукала на вратата на Лайънъл, за да му каже, че обядът с готов. Единственото нещо, което завари Луиз неподготвена и което й беше трудно да понася, бе съкрушителното чувство за вина и угризенията, изпитвани от Ан.
Ан просто не можеше да се отърве от убеждението, че би могла да предотврати цялата трагедия само ако бе имала силата да се противопостави на мъжа си по отношение на Тери Джексън. От самото начало беше разбрала, че този човек е опасен. Страхът я беше заставил да откаже да го допусне в къщата, но въпреки това не бе събрала кураж да поиска изгонването му въобще. Само ако беше… Ан плачеше и се укоряваше, а Луиз я успокояваше и я уверяваше, че няма защо да хвърля вината върху себе си. Тъжната сцена се повтаряше ден след ден. Отначало Луиз слушаше със съчувствие, макар да смяташе подобни изблици за напълно неоснователни. После самообвиненията на Ан започнаха да й лазят по нервите. Накрая разбра, че приятелката й изобщо не чува нейните безкрайни доводи и уверения, и взе да се ядосва. Криеше гнева си, а сетне вече не можеше. Той изби и Ан още повече се разстрои. След това пък Ан се ядоса.
Подпомогнати от ужасно много вино, те постепенно отмиха сълзите и окачиха на простора да съхнат най-дълбоките си страхове и най-съкровените си тайни и копнежи. Ан плака с горчиво съжаление за годините, преживени в самота, и за пропиляната в безплодно съществувание половина от живота си; Луиз — за проваления си брак, който бе възприемала като Божи дар, за загубата на брат си, такъв, какъвто го знаеше, и за сломения човек, в какъвто се бе превърнал. И за двете — за Луиз, винаги толкова сурова, сдържана и цинична, и за Ан, така потисната, срамежлива и притеснителна — емоционалното разголване бе ново и доста тревожно преживяване.
След това бяха резервирани една към друга, дори малко студени. Няколко дни бяха в такова настроение, но споменът за предишната им близост не ги напусна и ги топлеше с невидимото си присъствие, докато накрая постепенно те отново се отпуснаха и възстановиха приятелските си отношения.
После говориха и за пари. Нито една от тях нямаше сериозни притеснения по въпроса. Луиз беше по-заможна. „Госхоук Фрерс“ най-сетне се бяха съгласили да й изплатят дължимата сума при напускане на работа. Макар и донякъде понамалени от съдебните такси, това все пак си бяха добри пари. Делът й от къщата „Холанд Парк“, вече продадена, възлизаше на повече от двеста хиляди лири. А по всяка вероятност скоро отново щеше да започне и работа.
Ан пък изобщо не знаеше дали някога щеше да започне да работи. Ярките мечти за нов живот, които й се бяха сторили толкова вълнуващи и постижими, когато караше по слънчевия път към Костън и си пееше „Пени Лейн“, бяха заличени от удара, размазал лицето й. Но затова пък ясно звъняха в ушите й презрителните думи на мъжа й. Не знаеше ли тя, че днес пенсионират хората на четирийсет? А като никога не й се е налагало да се сблъсква истински с живота, как може да се надява да си намери работа?
Като чу това, Луиз побесня. Ан бе едва на средна възраст, много интелигентна, с приятен външен вид (или поне би могла да бъде, след като Луиз се занимае с нея) и можеше да прави каквото си поиска. Това е. Ан се усмихна и каза, че ще види как нещата ще потръгнат.
Брокерът я увери, че ще вземе добри пари от „Олд Ректъри“, особено при наличието на допълнителен апартамент. Доходите от попечителския фонд бяха повече от достатъчни за скромните й нужди, сега, когато покриваха разходите на един човек, а не на двама възрастни плюс постоянен поток от авантаджии и стара, скапана кола.
До голяма степен поради това, че Лайънъл бе в дъното на ужасните беди, сполетели и двете, Луиз лесно успя да убеди приятелката си да се откаже от плана да му купува някакво жилище и да му предлага финансова подкрепа. Отначало Ан възразяваше, не можела да не му даде нищо. Но Луиз заяви, че даже и да не му отпусне нищо, той пак ще й е длъжник десет пъти повече, отколкото й е дал някога. Когато Луиз разбра за твърдото решение на Ан да осигури Хети с прилична пенсия, защитена от инфлация, й обясни, че е изключено едновременно да осигури финансово и мъжа си, и Хети, пък да си купи и нова къща.