Ан отиде в „Олд Ректъри“ само веднъж, придружена от адвоката си. Посочи някои мебели и лични вещи, които искаше да запази, и той уреди нещата да бъдат изнесени и складирани някъде, а останалото да бъде продадено. Цялата сделка отне по-малко от час, но Ан непрекъснато се бореше с желанието да си тръгне от къщата. Обсъдиха накратко и завещанието й, което адвокатът пазеше в кабинета си. Имаше намерение да направи ново и си уговориха среща в началото на следващия месец.
Нещата се стекоха така, че Ан никога повече не видя Лайънъл. Докато той се накани да отиде в болницата, тя вече се бе възстановила достатъчно, за да обясни на лекаря си как не би могла да издържи и миг в присъствието на съпруга си, и той не получи разрешение да я посети. Втори път така и не отиде.
Адвокатът на Ан, Тейлър Рийдинг, получи писмо от Луси и Брейкбийн — единствените други адвокати в Костън, — в което те заявяваха, че Лайънъл имал право на половината от „Олд Ректъри“. Отговорът му бе ясен и недвусмислен. Другата страна заплаши да предприеме по-нататъшни действия, но това не доведе до никакви резултати. През следващия декември Ан получи доста жалка коледна картичка, изпратена от адрес в Слоу, на която не отговори. И това бе всичко всъщност.
Няколко години по-късно някой, който познаваше Лайънъл, каза на Ан, че го видели, като си тръгвали от Националния театър след вечерно представление. Отново носел пасторската си якичка и помагал в раздаването на супа и сандвичи на бездомните на Ембанкмънт. Но бяха зърнали човека отдалече, та не бяха сигурни дали не са се припознали.
Глава тринайсета
Точната дата на сребърната сватба на Том и Джойс Барнаби — 12 септември — се падна в неделя. Но понеже и те като повечето хора се бяха оженили в събота, решиха, че предпочитат да празнуват на самия ден. А и както беше казала Къли, всяко уважаващо себе си тържество, така или иначе, щеше да обхване и двата дни.
Съботата бе доста студена и със съвсем малко слънце. Сутринта беше странна, а следобеда времето едва се влачеше. След закуска Барнаби нареди съдовете в съдомиялната, а Джойс отиде да си направи косата. Когато се върна, пиха кафе и изчетоха съботните вестници от начало до край, а все още не беше станало време за обяд.
— Харесва ли ти косата ми така?
— Добре е.
— Реших за такъв специален ден да е малко по-различна.
— Чудесно изглежда.
— На мен пък не ми харесва.
— Хубава е.
— Преди беше по-хубава — изпъшка Джойс. Изрита вестниците от канапето и вдигна краката си. После пак ги спусна на пода.
— Иска ми се вече да е осем часът — каза Барнаби.
— Е, да, ама не е. А е дванайсет без двайсет.
— А кога ще си получим подаръците?
— В седем, като дойдат децата и отворим шампанското.
— Не може ли аз да си получа моя сега?
— Не.
Барнаби въздъхна, сгъна културните страници на „Индипендънт“ и отиде в коридора. Сложи си шала, старо яке и излезе. Извади по-широка вила от бараката в градината и започна да разрохква земята около целогодишната декоративна трева. После взе кофата с разтворен във вода тор и изсипа смрадливата течност около корените.
Бедата на днешния ден, помисли си той, че до такава степен е зареден с романтика и сантименталности, та просто не е в състояние да ги вмести. Специален ден без съмнение, но същевременно и най-обикновен, който трябва да се изживее приятно и по обичайния начин.
Закуската в леглото, нещо, което почти не си спомняше да му се е случвало през живота, не беше изобщо приятно преживяване. Джойс му донесе поднос с красива роза в кристална ваза и той седеше вдървено изправен, облегнат на възглавниците, вдигнати на таблата на леглото, и се опитвате да си натопи кифлата в кафето, без да го разлее.
Джойс седна до него със своя поднос и започна да яде грейпфрут, като го засланяше с една ръка, за да не опръска всичко наоколо с лепкавия му сок, и сто пъти рече: „Не е ли хубаво?“ Като се пресегна през леглото да включи радиото, събори розата.
И закуската продължи в тоя дух до края. Барнаби изведнъж разбра как се беше чувствала дъщеря му в деня преди всяка премиера. Къли му беше разказвала. Опитва се да спи колкото може по до късно, мотае се със закуската, отива в театъра по обяд, макар да няма какво да прави там и само се пречка. Намира компания за обяд, взема си някой филм да гледа вкъщи и пак й остават още три часа, които се чуди как да убие. Опитва се да си почине да си преговори репликите. А последният час минава с бясна скорост.