С Джойс бяха попаднали в същия кошмар. Беше нелепо. Защо да не си е като всяка нормална събота? Барнаби видя, че жена му гледа през прозореца на кухнята. Помаха й, тя му отвърна с доста скована усмивка, докосвайки косата си. Той върна кофата до торището и запя: „Какво значение има денят…“
Сандъкът беше изчезнал от гаража. Стана му интересно. Като каза на Джойс, че сандъка го няма, тя му обясни, че в него имало стол — на неин колега от театралната група, който се местел в ново жилище и нямал място за него. Вчера дошъл да го вземе човекът, на когото колегата й бил подарил въпросния стол. И това беше.
Барнаби сложи още тор в кофата, напълни я с вода и започна да подрязва храст, станал прекалено огромен. Останалата част от предобеда мина особено приятно и когато Джойс го викна за обяд, той се изненада колко бързо бе минало времето.
След това тя обяви, че трябва да излезе, затова Том дремна, погледа спортно предаване по телевизията, дремна пак и към пет часа си направи чаша чай. Джойс се върна едва към шест. Беше ходила на кино, на „Да разлаем кучетата“, който бил невероятно хубав филм и непременно трябвало да го гледат и на видео.
Барнаби не попита защо не го бе поканила да идат заедно на кино. Всеки се справяше както може с този странен, непознат вид ден — той, правейки това, което си беше обичайно през почивните дни, но с малко повече въздишки, а Джойс си запълваше времето, като ходеше насам-натам.
В шест часа и двамата бяха в спалнята и се преобличаха. Барнаби си сложи доста твърда колосана бяла риза и тъмносин костюм с жилетка. Докато си нахлузваше лъскавите черни чорапи, наблюдаваше как Джойс се гримира пред увеличително огледало, ярко осветено от подвижния лампион. Беше с кафява фуста, поръбена с дантела, която Къли преди много време бе кръстила „фройдисткия комбинезон на мама“.
Внезапно на Барнаби му хрумна, че неговият подарък за годишнината, така внимателно измислен, красиво изработен и разкошно опакован, бе просто безполезен. Разкошен, но без никаква реална полза. Къде, моля ви се, но света, като изключим илюстрациите в старите книги с детски приказки и филмите от трийсетте, жените седят, хванали огледало в една ръка, докато се решат с другата? Трябваха им и двете ръце и добро осветление. Той въздъхна.
— За бога — каза Джойс.
Беше си купила нов костюм за случая. Цикламен с черен ширит. Някакъв „Шанел“ или нещо такова. Цветът изглеждаше по-ярък, отколкото в магазина, и не си пасваше с червилото й. Обеците вече й убиваха, но май бяха единственото нещо, което изглеждаше наред. Гримът трябваше да издържи цялата вечер и съответно бе сложила доста повече от обикновено, а сега се чудеше дали да не го махне и да започне отново. Всеки разправя как колкото е по-възрастна една жена, толкова по-малко грим трябва да слага. Едва се сдържа да не въздъхне на свой ред. Само това им липсваше тази вечер. И двамата да лъхтят като астматици.
През последните, двайсет минути Барнаби непрекъснато надничаше през прозореца и извика:
— Ето ги.
Първата бутилка „Мам Кордон руж ’90“ бе отворена и всички пиха по чаша. Къли и Никълъс извикаха: „Поздравления!“, и връчиха своите подаръци. Джойс получи сребърен медальон с датата на сватбата, гравирана на гърба, и снимчица на Джойс и Том вътре. Беше им доста непозната — Къли сигурно я беше изрязала от снимка, която е направила при някоя от почивките им преди години. На Барнаби подариха семпли квадратни ръкавели, гравирани по същия начин и поставени в синя кожена кутийка.
Джойс подари на съпруга си кожен органайзер с тънка сребърна табелка, закрепена с винтчета на специално удебеления капак. На табелката бе гравирано името му с красиви калиграфски букви и годините 1973–1998.
Барнаби изкоментира колко красив е подаръкът и как с него най-сетне ще стане организиран човек. Къли добави, че е крайно време. Пресушиха чашите си, напълниха ги отново и Джойс отвори своя подарък.
Ахна от изненада и удоволствие — типичното поемане на дъх с протяжно „ах“, когато бе щастлива.
— Том! Това е най-… красивото нещо… което някога съм… съм…