Щеше да помни мига до края на живота си: яркия цвят на тъмнорозовите ружи, притиснали се до прозореца, грубата дамаска на тапицерията, докосваща задната част на краката й, пухче прах до обутото й в чехъл стъпало и самата себе си — как разгъва тънката, леко зацапана хартия на единствения лист в плика.
За благословена частица от секундата недоумяващо се взря в странните изрязани думи, залепени накриво. Да не е нов вид реклама? Нововъведение в боклуците, с които пълнеха пощенските кутии на хората? После прочете думите свързано да види дали имат смисъл.
В главата й нахлу шум. Сетне сърцето й замря, сякаш някой бе стоварил тежкия си юмрук върху гърдите й. С мъка си пое дъх. И отново прочете думите. „Видях Те Как Я Блъсна.“
Ан усети да се вкочанява. Устата й изведнъж се напълни с кисела течност: Напрегна всички сипи да не повърне или да припадне, клекна и опря глава в коленете си. Както клечеше и трепереше, сянка се появи до нея на килима.
— Добре ли сте, госпожо Лорънс?
— Какво? — Ан вдигна глава и скочи. Листът падна на килима със залепените думи нагоре. — Какво правите тук?
На прага стоеше мъж, нехайно подпрял се с ръка на рамката на вратата. Невероятно красив младеж с къса, къдрава коса, толкова руса, та изглеждаше почти бяла, и поразителни тъмносини очи. На горната част на ръката му се виждаше татуировка — изненадващо нежна. Водно конче с крилца в небесносиньо и яркозелено, а телцето му приличаше на черна удивителна. Той свали измачканото си дънково кепе, превръщайки по някакъв начин този жест на уважение в обида.
— Лайънъл искаше колата да е готова за единайсет, ама не ще да запали. Май карбураторът не е наред.
— Защо не се обадихте по телефона? — гласът й се извиси. Никога не беше нахлувал така преди. Да влезе в къщата! И то точно в този момент.
— Нещо се е преебал — каза той и се усмихна, когато бузите на Ан пламнаха. — Отидох до кухнята да кажа на госпожа Ледърс, ама я няма там.
Младежът свърши с обясненията, но сякаш изобщо не възнамеряваше да си ходи. Пъхна палци в гайките на дънките си и зяпна Ан с престорено уважение. Стаята изведнъж й се стори много по-малка, изпълнена до тавана с напрежение, което въобще не желаеше да анализира, нито да разбира.
— Ще кажа на съпруга си.
— Да. Добре — отвърна той, но продължи да си стои на прага.
Ан не можеше да излезе. Нямаше как да мине покрай стройното тяло, грациозно облегнато на рамката на вратата. Насили се да го погледне и видя безочливост и дори омраза в красивите му очи, но после го отдаде на състоянието на ума си в момента.
— Изпуснахте си писмото.
Тя го грабна и го смачка в дланта си. Дали беше видял какво пишеше на листа? Не би могъл от толкова далече. Напъха хартиената топка в джоба на халата си и с усилие проговори:
— Можете да си вървите… вече… ъъ, Джекс.
— Знам, госпожо Лорънс. Няма защо да ми казвате.
Тя отстъпи назад, опипвайки зад себе си рамката на прозореца, полека се отпусна и седна на нея. И какво щеше да прави сега? Скована от нерешителност и тревога, Ан бе спасена от появата на Хети Ледърс.
— Извинете — рече госпожа Ледърс, понесла пластмасов леген с препарати и парцали, и решително мина покрай шофьора. — Някои хора все пак работят тук.
В следващия миг беше изчезнал. С едно-единствено плавно движение, като пор. Госпожа Ледърс веднага забеляза състоянието на Ан.
— Не бива да позволявате на тази отрепка да ви разстройва — загрижено отбеляза тя, като за нищо на света не можеше да разбере как негово преподобие може да подлага жена си на такива изпитания с тия нехранимайковци, дето ги водеше в къщата. Зае се да свали овехтялата дантелена покривка от масата и внимателно я сгъна. — Колкото по-рано офейка, толкова по-добре.
— Не е само заради него. — Ан обгърна тялото си с ръце. — Карлота избяга.
— Тя ще се оправи. Такива като нея винаги се справят.
Госпожа Ледърс обикновено не говореше така откровено. Искаше й се да е лоялна и към преподобния, и към жена му, но днес просто трябваше да е искрена. Ан изглеждаше доста зле.