— Свърших в кухнята. Защо не отидете да си направите чаша хубав чай?
Ан почти тичешком напусна стаята. Не отиде в кухнята, просто тръгна слепешката из къщата, без да знае накъде. Накрая се озова в килера за спално бельо и осъзна, че се е вторачила в купчините сгънати чаршафи, наредени на дървени рафтове, ухаещи на изсушена върбинка.
Извади писмото от джоба си и го приглади. Ръката й трепереше изключително много и изрязаните, залепени думи подскачаха нагоре-надолу като в налудничав танц. Имаше чувството, че държи нещо скверно, покрито с ужасна мръсотия, а в него бъка невидим лигав живот.
Изтича в банята и накъса писмото на десетки парченца, после направи същото и с плика. Хвърли ги в тоалетната и пусна водата няколко пъти, докато изчезна и последната хартийка.
После се съблече, пусна душа и свирепо затърка тялото си с кисето. Изми си ушите отвътре, ноздрите и ноктите. Насапуниса си косата и дълго я плакна. След като свърши, сгъна халата и всичко, с което беше облечена, когато за първи път докосна писмото, напъха дрехите в чувал за боклук и го изхвърли.
След време, когато превърташе събитията назад, Ан се изненада защо не е предвидила следващата стъпка на автора на писмото. Беше гледала филми, беше чела криминални романи, но когато й се обадиха по телефона, изпадна в пълен шок. Почти толкова силен, колкото когато получи писмото.
Той май говореше през памук. Без акцент, само сподавено мърморене. Искаше пари. Хиляда лири, иначе щял да отиде в полицията. Каза й точно кога и къде да остави парите. Ан запротестира. Опита се да обясни, че не може да намери толкова бързо исканата сума, а оттатък й затвориха телефона.
Нито за миг не й мина през ум да не плати и не само заради опасността да я разкрият. Обхваната от угризения, смяташе, че тя, единствено тя е пряко отговорна за трагичната ситуация. Беше прогонила Карлота от къщата, беше преследвала момичето до реката и не успя, въпреки усилията си, да му попречи да скочи във водата.
Всъщност сега Ан започна да се пита доколко неподправени са били усилията й. Спомни си как Карлота викаше: „Ти никога не си искала да живея тук и ще се радваш, ако се отървеш от мен.“ Това беше самата истина. Отчаянието на момичето, твърдото му решение да скочи бяха дали сили, но определено, ако беше опитала да го хване малко по-здраво… И после този вик: „Не ме бутай…“ Не беше бутнала Карлота. Или беше?
Бутнала или не, и в двата случая Ан бе виновна за случилото се. И затова трябваше да си плати. Щеше да е първата стъпка, първият опит да облекчи съвестта си. Можеше да отиде до банката и да изтегли хиляда лири. Познаваха я и наличните пари в сметката й лесно щяха да покрият исканата сума. Ако онзи отново предяви претенции, щеше да продаде остатъка от бижутата на майка си. Така определено щеше поне малко да наклони везните в своя полза. Доплака й се от тъжната симетрия на заключението.
В онази нощ Ан взе фенерче да осветява пътя си през гората Картърс Ууд. Имаше едно местенце за пикник с дървени пейки и две дълги маси. Наредиха й да остави парите в запечатан плик, увит в найлонова торбичка, в кошчето за боклук.
Страхуваше се повече да не сбърка, отколкото да ходи сама сред тъмните шумолящи дървета. Не се боеше, че ще й се случи нещо. Изнудвачът едва ли ще поиска да нарани златната си гъска, а и надали ще се остави да бъде видян, явно щеше да се стреми да не й се мярка пред очите.
Имаше две кошчета за боклук. Едното беше празно и Ан пусна пакета там. Той тихо тупна на дъното и тя се зачуди дали изнудвачът беше достатъчно наблизо да чуе. Изведнъж дребно животно изписка, когато жената хукна към къщи.
Глава четвърта
Мъжът й не се върна по обичайното време след вечерната си разходка с кучето и госпожа Ледърс си легна. Понякога правеше така. Отбиваше се в „Ред Лайън“, където работното време беше доста плаващо, меко казано, хвърляше стрелички и си изпросваше по някоя цигара или питие. Госпожа Ледърс смяташе, че не го ли изгонеха от кръчмата, Чарли щеше да си прекара там цялата нощ. Затова се унесе в сън с приятното съзнание за празното място до себе си.
Събуди се, а стаята беше обляна в светлина. Седна в леглото и се огледа, примигвайки. Сграбчи часовника на нощното си шкафче. Беше осем и десет! Ахна и бързо стана. Чарли никога не забравяше да навие часовника за звънене. Точно в шест и половина, винаги. А и никога не ставаше, преди да си е изпил чая.