По-скоро озадачена, отколкото разтревожена, госпожа Ледърс навлече раздърпан памучен халат и тръгна да излиза. На вратата се спря и хвърли поглед назад да не би Чарли да се е скрил някъде между мебелите. Леглото изглеждаше огромно. Досега не си беше давала сметка колко много място заема.
Слезе по тесните извити стълби на долния етаж и отиде в кухнята, където тежката миризма от цигарите на Чарли витаеше във въздуха и задушаваше аромата на хляба, оставен до печката да втасва през нощта. Без да мисли, госпожа Ледърс напълни чайника с вода и сложи две пакетчета чай „Тайфу“ в каната.
Никога не се беше възприемала като фантазьорка, но сега умът й заизмисля какво ли не. От тъпите сапунки е — би казал Чарли. Промиват ти мозъка, жено. И наистина бе очарована от вълнуващите обрати в сериалите. Ако това беше филм, мъжът й сигурно щеше да е забягнал с чужда жена. Сърцето на госпожа Ледърс, за миг подскочило при тази мисъл в гърдите й, се върна в реалността и се намести на обичайното си място. Да си го кажем направо — въздъхна тя шумно, — коя нормална жена би взела Чарли?
Може пък тайно да е участвал в престъпление и да му се е наложило да бяга. Изглеждаше по-вероятно, макар че беше доста глупав и сигурно нямаше да се сети да бяга, преди да е станало твърде късно. А и с кого би участвал в престъпление? С шепата пияници от кръчмата, които наричаше приятели? Нямаше нито един истински приятел на този свят.
Водата в чайника завря. Госпожа Ледърс напълни каната и извика:
— Време е за закуска, Кенди.
Кучето не се появи от кошничката си. Госпожа Ледърс се наведе с леко пъшкане, за да надникне под масата. Кенди я нямаше, което означаваше, че и двамата не са се прибирали цяла нощ.
Много по-разтревожена от отсъствието на кученцето, отколкото на съпруга си, госпожа Ледърс взе големия железен ключ от вратата и изтича в градината пред къщата. Застана на портата под красив хибискус (подарък за Деня на майката от дъщеря й Полин преди повече от трийсет години), но не забеляза нито неговата красота, нито очарованието на изгрялото утро. Мислеше единствено къде може да е Кенди.
Червената пощенска кола се появи в края на уличката. Семейство Ледърс рядко получаваше писма, а и когато получаваше, бяха адресирани до „живеещите в този дом“ и ги канеха на курсове за счетоводители или предлагаха да им строят двойно остъклена оранжерия. И днес беше така. Колата не идваше към тях.
Тя изтича да спре пощальона и едва го настигна. Той не можа да скрие изненадата си. Госпожа Ледърс изглеждаше така обезумяла с щръкналата на всички страни побеляла коса, с тръните, закачили се по полите на халата й, и подгизналите от влага чехли.
— Добро утро, госпожо Ледърс. Добре ли сте?
— Да сте виждали кученцето ми порода „Джак Ръсел“? — Пощальонът се поколеба и тя добави: — То е предимно жълто-кафяво на цвят, с черни петна и бели лапички.
— Ако го видя, ще ви кажа — обеща той през прозореца на колата. — Спокойно. Кучетата имат навика да бягат.
Не и моята Кенди. Госпожа Ледърс навлече някакви дрехи, закопча ги криво-ляво, нахлузи сабото, с което ходеше в градината, и хукна навън, като за всеки случай остави вратата открехната.
Бързо се запъти към Грийн. Лицето й се бе сгърчило от тревога, а очите й ту се взираха напред в далечината, ту се забиваха едва ли не в краката й, все едно се боеше да не настъпи кучето, без да иска. Един-двама от селото, сред които и Евадни Плийт, бяха излезли със собствените си кучета и всички проявиха искрено съчувствие към госпожа Ледърс. Попитаха я дали да потърсят някъде, където би могло да е отишло кученцето, и обещаха да проверят при съседите си веднага щом се върнат у дома. Евадни предложи да направи няколко обяви в ярки цветове и да ги разлепи по дърветата и на таблото за съобщения в селото.
Госпожа Ледърс нямаше представа откъде точно мъжът й е минал предната вечер по време на разходката. Но независимо дали е завил наляво или надясно в края на улица Тол Трийс Лейн, горе-долу щеше да обиколи един и същи район, за да направи кръг и да се прибере вкъщи.
Стигна до двора на църквата и реши да извърви цялата Пингълс. Тясната уличка минаваше покрай задните дворове на десетина къщи и беше любимо място за влюбените и младежите, които смъркаха, поглъщаха или си боцкаха разни забранени вещества.
През цялото време госпожа Ледърс не преставаше да вика. Успееше ли да достигне стената на градинска барака близо до улицата, се протягаше, почукваше по дървото и пак викаше: „Кенди!“ Даваше си сметка, че в такива бараки обикновено котките попадаха като в капан, но знае ли човек.