Пингълс водеше почти направо в обрасла с шубрак горичка, зад която се простираха ниви с пшеница и ечемик, сега ожънати и осеяни с големи златни снопи, които щяха да бъдат откарани в селото за зърно през зимата.
Госпожа Ледърс навлезе в горичката, като тихо цъкаше с език, защото беше сигурна, че кученцето веднага би разпознало звука. Замря на място и се ослуша напрегнато. Реката клокочеше и шуртеше между камъните. Подплашено животно изтопурка между дърветата. Пращяха клони, шумоляха листа. Внезапна експлозия от пляскащи крила и облак диви гълъби се издигна във въздуха. Птиците се подредиха във ветрило и направиха огромен завой като самолети в летяща формация.
Госпожа Ледърс се зачуди дали да се осмели да навлезе по-навътре чак до центъра на гората. Знаеше, че мъжът й едва ли щеше да се разхожда там в тъмното, но сърце не й даваше да си тръгне, без да е проверила всяко кътче, пък било то и най-невероятното. Направи още няколко крачки, безшумни върху дебелия килим от листа, и отново повика кученцето. Пак се ослуша.
Стори й се, че чу съвсем тих звук. Почти недоловим. Дори не можеше да се нарече скимтене. Първият импулс на госпожа Ледърс беше да се втурне като луда наоколо; да гледа и да вика и пак да гледа. После осъзна, че може да настъпи кучето, и се застави да остане на мястото си и да се успокои.
Тръгна на пръсти, като тихичко мърмореше нежни успокоителни думички, вървеше напред, назад, надничаше под копривите, под папратите, внимателно премествайки сухи клончета, а понякога захвърлени шишета и консерви. Намери Кенди затисната от голям клон, паднал от един дъб. Клонът беше много тежък, а госпожа Ледърс не можеше да стигне до кучето, без да го отмести. Най-разумно беше да отиде да повика някого на помощ, но не можеше да понесе мисълта да остави Кенди дори за миг. Затова започна сама епична борба с клона — буташе, повдигаше, дърпаше. В ноктите и в дланите й се врязаха трески. Накрая заплака от болка и безсилие.
Все пак успя да премести клона поне колкото да се покатери някак през него. И най-сетне да види Кенди. Наведе се с усилие и вдигна кученцето. Тогава сълзите й рукнаха неудържимо.
Тази сутрин беше сухо, ясно и слънчево, затова Валънтайн Фейнлайт беше излязъл да направи трийсетте си километра на открито. Вече бе покрил разстоянието и на влизане във Фърни Басет намали скоростта, когато изведнъж измежду къщите изскочи някаква жена и се втурна на улицата. Той изви кормилото, стисна спирачките и тъкмо щеше да й кресне, когато позна в жената чистачката на семейство Лорънс. Беше гушнала нещо и го притискаше към гърдите си, изцапани с яркочервени петна.
— Госпожо Ледърс? Какво по дяволите… — Той приближи към нея. — О, боже!
— Това е моето… Трябва да… ветеринаря… трябва… трябва…
— Стойте тук. Ще докарам колата. Само две минути — нали?
Докато той изкарваше своя „Алвис“ на заден ход от гаража, тя продължи да върви към къщата, несъмнено решена да не губи нито секунда ценно време. Валънтайн беше взел и едно одеяло да завие коленете й, защото жената трепереше от стрес и студ.
Сестра ми ще се обади да предупреди, че идваме със спешен случай.
Той натисна педала на газта, колата подскочи напред и за миг изхвърча от селото. Костън беше на двайсетина километра от Фърни Басет и стигнаха дотам за по-малко от десет минути.
Госпожа Ледърс не помръдна през цялото време. Не размени и дума с Валънтайн. Само тихо шепнеше нещо успокоително на нещастното животинче в ръцете си.
Вал се чудеше дали кученцето беше още живо. Често хората, току-що загубили скъпо същество, продължаваха да му говорят, макар то да не можеше вече да ги чуе. Сигурно го беше смазала някоя кола. Но тогава защо го беше изнесла от странична алея?
Една жена с котенце разбра какво се е случило и с готовност отстъпи реда си при ветеринаря, за да приеме кучето на госпожа Ледърс. Тихо седеше до нея, изпълнена със състрадание, по едно време дори я хвана за ръката. Вал никога не беше имал домашен любимец и се почувства неловко.
След около десет минути ветеринарят, който с дългия си нос, ужасно космати ръце и тъмнокафяви умни очи сам приличаше на животно, излезе от кабинета си. Госпожа Ледърс скочи и се затича към него.
— Е, госпожо Ледърс — каза ветеринарят. — Още е жива.
— О… Благодаря ви, господин Бейли. Благодаря ви.